Б. р. –Публикуваме на сайта текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес по повод излизането на унгарското издание на романа „Гайдарят“ припомняме срещата с автора Светлозар Панов и българския му издател Петър Колев на 12 март 2024 г.
– С тези родопски гайди приветстваме автора и издателя на новия български роман „Гайдарят“. Ще става дума много за гайди през следващите минути. Това са издателят Петър Колев от Freestyle Publishing и авторът Светлозар Панов. Добре дошли.
– Добре заварили.
– Светлозар Панов, български дипломат, посланик и генерален консул в много страни по света, не само в Европа, Унгария, Ирландия и последно Австралия. И Петър Колев, дългогодишен радиожурналист, после издател… Ами… Да започнем. Добре дошъл, господин Панов. Вие бяхте заточен, захвърлен на брега в Австралия като английски затворник.
– Да, или като ирландски. Благодарение на ковида.
– Да, за съжаление. Трябваше да се крием. И наистина, Островът, който е бил предназначен преди два века за каторга, послужи за подобно събитие по време на ковида, но пък в интерес на истината мерките даваха своя резултат, да няма толкова много заболели. Но казвам това не за друго, защото най-после вече сте тук и успявате да ни поднесете този роман. Може би това карантиниране в Австралия, без да напускате континента и да се връщате в Европа, ви е помогнало да завършите този роман?
– Да, началото беше в Ирландия по време на престой в Дъблин. Чудех се каква е връзката между най-югоизточната точка на континента Европа и най-западната и реших, че това е гайдата, която по един своеобразен начин свързва двата народа. Два народа, много раздалечени като географски територии, но силно близки в любовта си към другия пол, в любовта си към празниците, към веселбите, към алкохола. И мисля, че дори това е характерно и за ирландеца, и за българина — уважение към жената, която за мен е един от основните герои, най-главния, може би, въпреки че заглавието е мъжко.
– Добре, всъщност да кажем, че вие сте автор на два други романа, освен на множество други текстове, журналистически и публицистични. „Царицата“ и „Царицата и Дявола“ излязоха в началото на 90-те години в издателство Сиела. Те бяха своеобразно осмисляне на прехода. Техните герои бяха хора от нашето поколение, заварени така в разцвета на силите си от промените. Как решихте да се върнете повече от век назад?
– Романът „Гайдарят“ хваща половината 19 век, около 50 години — от 1826 до Априлското въстание и до Освобождението. Аз ще отговоря разбира се на този въпрос накратко, но бих помолил и издателя да каже едно свое наблюдение по повествоанието и по героите. Идеята беше да се откъснем от настоящето и да си дадем сметка, че хората и преди 100, и преди 200, и преди 300, и преди 400 години не са били по-малко образовани от нас, не са били по-глупави от нас, не са били по-нетърсещи от нас. Така че миграцията е била движеща сила към по-добри земи. И в тези периоди, когато знаете, че и тук е имало специално робство, което е принуждавало хората или да се борят, или да намерят друго решение. Но мисля, че Петър Колев би казал своите виждания.
– Да чуем и издателя Петър Колев.
– Аз първо ще кажа няколко думи как се запознахме със Светльо. Това стана преди четвърт век, 1999 година, в една друга моя професионална битност. Тогава отговарях за националната туристическа реклама и бяхме направили за първи път щанд на туристическото изложение в Будапеща. И дойдоха вестоносци от посолството, които казват, че посланикът на всяка цена иска да се запознае с вас. Отидох в посолството, видях един абсолютно нетрадиционен дипломат — открит, сърдечен, много готин. И така започна нашето познанство. После установих, когато прочетох за първи път „Царицата“, а после и „Царицата и Дявола“, че тогава ми направи силно впечатление. Даже бяха на мода на Христо Калчев тогава, всъщност, мръсните романи, но този на Светльо лично на мен ми се видя по-интересен. Човек, който много добре раздипля тия мътни времена на българския преход и добре го е показал в книгата.
– Да се върнем към „Гайдарят“.
– Ако трябва да се върнем, и понеже говорим за събития от преди повече от два века, да речем, XIX век, за мен беше интересно, че когато го прочетох за първи път текста, който Светльо ми прати от Австралия, че това не е традиционен исторически роман, макар и да описва епоха и събития като време разделно.
– Да, да кажем, че романът започва от едно планинско село Топлеш, там е въпросният гайдар Христо, има една хубавица Мария, но оттам нататък нещата се развиват наистина неконвенционално. И бих казал даже, че макар да е един исторически контекст и обстановка, героите са много съвременни и мен това лично най-много ме привлече в романа. И затова аз гледам на него по-скоро като на някаква модерна историческа фикция и защо не дори като историческа фантастика или някаква алтернативна история от рода на „какво би било ако“. И оттам и цялото това дръзко преплитане вътре в повествованието на житейската съдба на двамата герои Мария и Христо от село Топлеш, които преминават през Европа, общуват с исторически личности като Васил Априлов, Шандор Петьофи, накрая Оскар Уайлд на финала на романа. А това ще бъде любопитно за читателите да открият как точно това става.
– (ПК) Да, разтърсващи събития в Европа от XIX век и всъщност тъкмо това така оправдава според мен, този опит на автора да ги направи съвременни героите, оправдава и това, може би на някои ще им се стори своеволно свързване на съдбата на тези фикционални герои с исторически личности.
– Господин Панов, някои от първоначалните читатели на романа и критици бяха смутени от този образ на Мария, който вие изграждате, който е далеч от традиционните ни разбирания за XIX век, за периода на Възраждането. Защото дори на някои им се стори отрицателен образ, защото тя напуска, да кажем, след това този Христо, когато заедно са избягали, живее доста независимо, среща един мъж, среща друг мъж и това смущава някои от първоначалните читатели на романа.
– (ПК) За мен това е много радостно, но едно че са смутени, което означава, че са съпричастни към събитията и не са им минали просто така като някакво сведение, а са реагирали и са анализирали ситуацията.
– (СП) За мен, веднага ще дам един пример, въпреки че тя не е българка, Клеопатра много преди нашите герои е живяла, но също е имала нетрадиционно поведение. Това са го имали и редица, други персонажи женски. И аз мисля, че точно това е интересното в „Гайдарят“, че жената в никакъв случай не е свряна в ъгъла или огнището да се занимава единствено с традиционни битови задачи. А тя има свое мнение, има свое предпочитание, има своята любов, има своите влечения и най-важното, че е една красавица, която оценява своите качества и не се оставя на някакви щампи, които да я тормозят или да бъдат водещи в нейния живот. Бих казал, че бих се радвал, ако някой направи сравнение с Ирина от „Тютюн“ или с други героини, примерно, ако си спомняте на Талев Султана Глаушева, също така, макар и не толкова активно, но водеща фигура в „Железния светилник“.
– В същото време, вашите герои минават през Унгария, през Англия, през Ирландия. Това , че вие сте прекарали доста години на тези места помогна ли ви? Занимавахте ли се тогава с проучване на тази епоха и на българите по време на тази епоха в тези страни?
– Да, разбира се, това е ценна информация, която съм получил през тези години. Трябва да се знае, че още след падането под турско робство, големи части от българската аристокрация напускат България и се установяват в унгарските земи. Впоследствие това се случва по време на икономически кризи. Знаете, че в Трансилвания, която винаги е принадлежала до първата световна война на Унгария, е имало огромни български имоти. Петър Берон е един от прочутите наши исторически фигури. Същото се отнася и до българи, които са били в Италия, които са били в Австрия, които са били в Англия и в Ирландия. Да не забравяме, връзката на поробените народи — италианския, унгарския, ирландския и българския — са си приличали. Хората са намирали своите общи интереси, споделяли са тежненията и са се чудили съвместно как да се освободят от тираните. Така че такива събития е имало. И второ, аз съм категорично на мнение, че е имало невероятно образовани хора и преди няколкостотин години, въпреки че за съжаление всеки от нас може да върне повече от 3-4 поколения назад в семейната си история и ние не винаги можем да докажем едно или друго, една или друга легенда от нашия семейен фолклор.
– (ПК) Тук, ако позволите да се намеся, само да кажа, лично мен като читател и издател, че „Гайдарят“ ме спечели тъкмо с тази оптимистична визия, която авторът има за българите още тогава, като истински европейци. Нищо, че пет века са били под робство, потискани. Това са хора, както авторът ги представя в романа, не с робска нагласа, а с достойнство, образовани, знаят езици, контактуват на равни начала и без проблеми със своите европейски съвременници. И лично това много ми харесва в романа. Въобще героите ги усещам като съвременни, близки до мен личности. И даже и с професията, с която те минават през цяла Европа, препитавайки се като улични музиканти с гайдата на Христо и с гласа на Мария. И това е съдбата на тогавашните мигранти. Днес мигрантството е в основата на вниманието, целият този феномен.
– Мислех да попитам и господин Панов, освен тази връзка от България до Ирландия, която ви е дала първоначалния тласък с гайдите, как се вписва музиката и специално гайдата в тъканта на романа според вас?
– Тук, не знам, може ли да се вярва в някакви свръхестествени сили, но аз, когато кръстих романа „Гайдарят“ и когато смятах, че музиката трябва да бъде водеща, не съм знаел, че прадядо ми, бащата на баба ми, се е казвал Гайдарджиев. Което означава, че в някакъв момент моите предци са се занимавали с музика и тази музика, вероятно един от инструментите е бил гайдата, за да даде името на фамилията Гайдарджиеви. Което, много известна е тази фраза, музиката няма език, тя е международна, тя дава възможност да преминава през граници, над граници, над шенгенски пространства и така нататък, което е абсолютна истина. И много пъти покрай музиката, в последните стотина години и покрай спорта, хората стават толкова близки приятели, че са готови на крайности, за да защитят подобен род приятелства, така както се случва и с героите в „Гайдарят“. Те имат своите приятелства, имат своите ревности, имат своите любови, имат своите омрази. И всичко това за мен е двигателят на повествованието.
– (ПК) И пак ще повторим това, което всички вие казахте. Движението от единия край на Европа до другия. Много се пътува в този роман. Не знам, може би се дължи на твоята професия като дипломат, обаче тия хора не спират през цялото повествуване. От старопланинското село Топлеш, накрая до Мъгливия Албион.
– Само да кажа към края на нашия разговор, че всички тези премеждия, увлекателни приключения и така нататък са предадени поне доколкото, няма да скрия, че съм чел преди това различни варианти на този роман, са предадени с един много плътен, много богат, много красив български език. Казвам го не за да правя комплимент на присъстващите, на автора, а защото е така.
– (ПК) Мисля, че цялата първа част, където действието се развива в България, по един художествен, много достоверен, убедителен начин показва българското село и начина на живота на хората по това време. И мисля, че това е голямо постижение на автора, на Светлозар, който изключително добре и с много хубав и такъв пластичен език е описал целия този период.
– Да добавим и прекрасното оформление на това издание, дело на Албена Лимони.
– Много дължим на нея, тя много се постара за тази корица и наистина днес смятам, че постигна много добър резултат.
– (ПК) Но понеже отдеве споменахте за музиката, искам само тук да вметна, ако имаме още малко време, специално да обърна внимание на този постоянен рефрен в романа. Това е песента „Ветърко“, която двамата Мария и Христо изпълняват по европейските улици и площади, за да си изкарват прехраната. И впечатляват. А вече ме питат: Абе, има ли някаква истинска песен за това нещо. Викам, не, не, художествена измислица е, но след това ни хрумна идеята с автора, че можем да направим художествен факт от тази художествена измислица. Той вече написа текста на песента, сега остава да намерим и подходящия композитор и мисля, че може да тръгнат заедно ръка за ръка.
– Ето, това наистина ще го чакаме с нетърпение. Имаше вече едно в по-тесен кръг представяне на книгата. Предполагам, че сега, както гайдарят, така и книгата “Гайдарят“ ще тръгне из България и по света.
