Б. р. – Публикуваме на сайта текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес припомняме срещата с незабравимия Марин Бодаков на същата дата преди шест години – 25 февруари 2020 г.
– Днес ни предстои искрен разговор с нашия гост. Защо се надявам да бъде искрен, ще разберете след малко. […] Бързам да кажа „Добре дошъл!” на днешния ни гост, Марин Бодаков.
– Добре заварил!
– Марин Бодаков — поет, литературен критик, въобще човек, който непрекъснато говори и пише за книги. Защо казах, че се надявам днешният ни разговор да бъде искрен? Впрочем, те винаги са били такива. Защото само след час предстои премиерата на неговата книга „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски”. Марине, точно преди година ти беше тук в нашето студио със своята стихосбирка „Мечка страх“. Какво да кажем сега за новата ти книга, този път изследователска? Ти откриваш един, направо да го кажем, забравен и малко споменат литературен критик, починал преди близо век — Йордан Маринополски. Какво откри? Кой е Йордан Маринополски?
– Аз открих една много странна фигура. Всъщност, моята първа среща с Йордан Маринополски беше преди повече от 20-ина години, когато заедно с Ани Илков, Румен Леонидов и Емил Андреев правихме едно бамбашка списание, наречено „Български месечник“. Целта ни тогава беше да възкресим смислени, важни, според нас, имена, останали в маргиналиите на литературната и културната история. И тогава една от тези фигури беше фигурата на Йордан Маринополски, за когото аз знаех, и като мой…
– Съгражданин, от Търново.
– Не само съгражданин, Гриша, а и съученик, защото ние двамата сме питомци на Търновската мъжка гимназия.
– Която не съществува вече.
– Прочее, немалко от героите на тази книжка „Критика и искреност“ са питомци на тази гимназия — като мина през Петко Тодоров, Димитър Бобев, да стигна до Николай Генчев, който също се мярва в последните страници на моето съчинение. Та тогава Ани Илков отхвърли идеята ми за представяне на Маринополски като вторичен автор, като автор-контрамодернист, но това отхвърляне мен не ме…
– Амбицира те може би?
– Мен не ме разубеди. Напротив, през годините по един или друг повод аз съм прибягвал до неговата, на Маринополски, книга от 1910 година „Критици“, в която той прави на мат и маскара двамата най-силни по това време литературни дейци на България от единия лагер.
– Кръгът „Мисъл”?
– Става дума за доктор Кръстев и за Пенчо Славейков.
– Може би Ани Илков е смятал, че Маринополски принадлежи на кръга на Вазов. Противниците на кръга „Мисъл”.
– Но ни най-малко не е така. Може би противниците на Йордан Маринополски през годините – а те се броят не на едната ми ръка, на пръстите на двете ми ръце – може би те са го смятали за индивидуалист. И това не е вярно, защото един близък прочит на неговите текстове ще набие в очите ни няколко неща. Първо, най-често споменаваната дума е „искреност“.
– Ти правиш много интересен паралел — намираш влияние на големия руски критик Белински точно в искреността. Но това ли трябва да ни върне днес към Маринополски? С това ли е актуален? Ти иначе си потопен направо в съвременния литературен живот.
– Какво ти потопен, удавен.
– А сега това неочаквано връщане към историята — по тази причина ли е, че трябва да вземем тази искреност от Маринополски?
– Всъщност, когато говори за искреност, Маринополски говори за съвпадение между личността и нейните действия, между личността и нейното критическо писане. Говори за персонален интегритет. Говори за това, че ние не бива да сменяме своите възгледи, тъй щото по-лесно да се напаснем в актуалната конюктура. Въобще, неговата съдба е много, много странно съчетание: от една страна воля за власт на неговите противници, от друга страна неговата собствена воля за знание, което постепенно се превръща във воля за самопознание. И в един момент той постепенно се отвръща от самата литература, отвръща се от критиката, а на мен ми е най-симпатичен по една конкретна причина.
– Връща се в училище, така ли е?
– Да. Той решава, че е много по-важно да работи с млади хора, дори се отказва от преподаване в учителски институт, за да завърши своя път. Кажи речи, на моя възраст – аз съм на почти 50, той става вече на 50, когато умира – да се върне като преподавател във Втора мъжка гимназия. Но той през цялото време казва, внушава – кога по-остро, кога се поправя и омекотява изразите си – че това, което са постигнали училищните и читалищните дейци, то е съсипано от революционерите. И това не само… Нека да го четем и метафорично.
– Да, ти си донесъл, тук пред теб има един куп стари книги. Това са изданията на Маринополски, ще ги покажеш довечера на премиерата – в 18 часа, тук, в 13-а зала във Факултета по журналистика – ще говорят Силвия Чолева и професор Алберт Бенбасат, ще говорят за тази книга. Но от тези книги, които са пред теб, какво ти се иска днес да прочетем от Маринополски?
– Аз бих прочел, и ще го направя – бих прочел на финала на предстоящата вечер неговото завещание, това, което той е написал към дъщеря си, което разбира се е косвено и към всички литературни дейци на неговото време, завещание.
– Знаеш ли, струва ми се, че ти включваш Йордан Маринополски в един много важен съвременен разговор, който непрекъснато водим, а това е разговорът въобще за съществуването на литературната критика в момента. Можем ли нещо, някаква поука, някакъв пример да вземем? Като че ли преди 100 години е било сходно положението.
– Ами, аз и оттам влязох в заниманията си с Йордан Маринополски абсолютно органично, защото когато пишех дисертацията си преди години – тя излезе под заглавието „Кой уби литературната критика?“ – се мъчех да изчистя един от обвинените, а това са медиите. Защото моето усещане… Както при Маринополски, се натрапва думата „искреност”, така в цялата история на българската литературна критика се внушава, струва ми се, следното – винаги казваме: „Критика няма, а ако има, то тя е в много тежка криза.”
– А ако се появи, се нахвърляме върху критика.
– Ако се появи, се нахвърляме върху критика и казваме: „Ама какъв критик си ти? Ти не си критик, ти си написал памфлет, ти си написал донос, ти си долен журналист, какво разбираш ти от литература?“ И винаги критиката започва с нас, докато се появи този, който нас самите ни размаже.
– И всъщност гласът на Маринополски е глас срещу зависимостите, групите по интереси и по изгода, нали?
– Да, глас срещу конюнктурата. И на мен ми е много по-интересно да слушам победените, отколкото победителите. Той безспорно е победен, дотам, че е изтласкан изцяло от литературната…
– От тогавашните медии.
– От тогавашните… Не, те са го търсили, макар че в началото го наричат едва ли не най-обещаващия, бъдещото светило на литературната критика. Общо взето се мъчат да го обезвредят, защото той не е нито с единия лагер, на Вазов, нито с другия лагер. Той е критик на модерността от модернистки позиции. Нещо повече, много се мъчат да го нарекат „недоучко“. Същият този „недоучко“ – тук пред нас са неговите преводи на Дидро, на Тургенев, преводач на „История на старогръцката литература“. А в Търново аз открих абсолютно случайно…
– Сега, това е много важно – както казахме, това е един практически останал неизвестен автор – а ти си извършил, едва ли не, детективска работа, за да напишеш тази книга, да разкриеш личността му, текстовете му.
– В Търново аз открих в архива на неговата сестра (която по-бързо е възстановена като име след 10 ноември), 1936-та година, 12 години след смъртта на Йордан Маринополски, неговата сестра Зоя Ставрева, която е доктор по… как ще се каже, метаетика, докато той е метакритик или деонтолог на критиката, ако трябва да го кажем превзето. Тя дава в Търновския архив негови непубликувани текстове. И през лятото аз абсолютно ахнах, като видях, че той е превел „Утопията“ на Томас Мор. Нещо повече, подготвил я е за печат, направил е една голяма студия, една малка студия.
– И всичко това е останало?
– И всичко това е останало. „Утопията“ на Мор, по мои сметки или според каталога на Народната библиотека, излиза чак 1970-та година.
– В Партиздат имаше една такава поредица – „Утопията”.
– И е много смешно и странно тези, които го обвиняват, че той се изцепва, недоучен е, такъв, онакъв, даскал някакъв си там от провинцията, те не са разпознавали, че в своите съчинения той всъщност цитира било Дидро, било Тургенев и Белински. Въобще има интрига във всичко това.
– Добре. Ами, Марине, за съжаление нямаме сега повече време. Аз мога само да кажа на нашите слушатели да си представят, на премиерата още колко интересни факти и важни проблеми ще се повдигнат. Важното е, че връщаме, ти връщаш в литературното поле една личност, която трябва да присъства там.
– Да, и абсолютно нормално е да присъства в компанията на Пенчо Славейков, да речем. Много благодаря за вниманието към мен и към моя човек.
– „Критика и искреност“, вниманието беше искрено. Но твоята литературна партньорка, да я наречем така, Силвия Чолева, след като говори за тази книга тук, ще отиде на една друга премиера, която е благотворителна.
– Да, едно четене, нейно и на друга много голяма поетеса, за мен — Надежда Радулова – в галерия-ателие „Прегърни ме“ на „Раковски“, почти до „Сливница“, от 19 часа, в полза на много талантливи деца от сиропиталища, защитени домове…
– А също такова благотворително четене, този път с твое участие и с участието на Теодоси Спасов, да отбележим. То ще бъде другата седмица, така ли?
– Не, то ще бъде сега в четвъртък.
– В четвъртък, пак там?
– Пак там.
В ателие „Прегърни ме“ на улица „Раковски“. Благотворителни четения: Марин Бодаков, Силвия Чолева, Теодоси Спасов, Надежда Радулова. Струва си да се посетят.
– Заради децата.
– Заради децата. Да благодарим на Марин Бодаков. Премиерата е в 18 часа в зала 13 на Факултета по журналистика и масова комуникация.
