Днес скъпият ни Марин Бодаков щеше да стане на 55… Нека си припомним един от разговорите ни с него, проведен точно на рождения му ден преди 6 години.
– И вече първият ни събеседник е на телефона — добре познатият ви поет, литературен критик, преподавател във факултета по журналистика Марин Бодаков. Здравей, Марине!
– Здравей, здравей, Гриша!
– Ами най-напред, честит рожден ден. Ти точно днес си рожденик.
– Много, много благодаря.
– Надявам се следващата година, когато ще имаш юбилей, вече да сме забравили днешната ситуация.
– И аз, дай Боже, всички приятели да са здрави и радостни.
– Сега, ти си в известен смисъл късметлия от два дни, защото имаш под ръка дете, което да разхождаш… Което също имаше рожден ден онзи ден, честито.
-Благодаря ти.
– Добре, сега сериозно. Много хора като че ли се посвещават на четенето, на книгите в тези дни. Ние с теб представяхме само преди два месеца най-новата ти книга, която се казва „Критика и искреност“. Тогава още не подозирахме в какво положение ще се озовем. Какво стана сега в това положение с искреността?
– Много, много труден и щекотлив въпрос. Аз признавам, че на мен ми е много по-трудно да чета сега, отколкото преди два месеца. . Много по-трудно се концентрирам. Започвам да върша пет неща или да чета пет книги. Трудно е да върша и едно, но пък четивата, на които попаднах, действително ми вдъхнаха повече сила и кураж. И съм много благодарен на книжарските фирми, които продължават да функционират и благодарение на тях да правя своите литературни и детективски изследвания. Примерно започнах да чета дневника на Гонсало Тавареш, който Даринка Кирчева, прекрасната преводачка от португалски, публикува в „Либерален преглед“. После започнах да си поръчвам негови книги и открих един много голям, много сериозен писател, впрочем и мой почти връстник, преподавател по история на науката, доколкото разбирам, в престижен португалски университет. С голямо желание чета неговия „Дневник на чумата“, дневник на чумавата година, и ме впечатлява именно искреността му — абсолютната липса на притворство и на желание да се съобразява с аудиторията, било със самия себе си.
– Знаеш ли, ние тук си говорихме с Петко и изведнъж като че ли установяваме колко много големи литературни произведения са посветени на такива периоди — на чума, на епидемия — и колко много се разкрива за човека в такива периоди. Ти забелязал ли си друго подобно произведение?
– Аз започнах да препрочитам Даниел Дефо. А тази сутрин в асансьора, когато се целунахме с жена ми, в един момент и двамата прихнахме, мислейки си за „Любов по време на холера“. Изобщо животът преповтаря литературата, и литературата преповтаря живота, и никога не знаем кой води в това състезание. Но се сещам не само за болезнени и болестни книги. Знаеш ли за какво се сетих? За „Рапорт от обсадения град“ на Збигнев Херберт. И дори тогава, когато чета за външен и за затворен прочит поезия от нашите колеги студенти, се сетих за още различни, повече стихотворения, отколкото проза, но много мисля за тази литература…
– Ами „Нов Декамерон“ се роди дори, Александър Шпатов го направи, ние миналия път го представяхме. Писателите, тези близо 100 писатели, по този начин допринасят за това да преодоляваме кризата, като предоставят безплатно свои разкази.
– Да, и мен това дълбоко ме трогва, има въодушевяване, защото непрекъснато получавам мейли: имаш ли тази книга, хайде да си разменим това, което ти имаш за четене, това, което имам аз за четене. Дотам, че използвахме пощенската кутия на майка ми като хралупа. Аз оставих една книга и мой приятел, заради карантината, мина по-късно.
– Методи от нелегалната борба. Тайни предавания на информация, на книги. Това е в кръга на шегата, разбира се, но знаеш ли, като че ли от писателите, от музикантите, дори от издателите се очаква в такива ситуации да подаряват творчеството си. Като че ли не се замисляме какво става с тях. Ние с тебе имаме може би и шанса да получаваме заплата в университета, но какво става с поетите, с критиците, с журналистите, които зависят само от творчеството си? Какво става с малките издателства, каквото е вашето, „Точица“?
– При нас се появи и много тежък етичен проблем, който още не сме разрешили. Преди много години бяхме с Яна Левиева на фестивал в подкрепа на детското четене в Москва, в Манежа. И както се разхождахме между щандовете, Яна ме хвана за ръка и с дяволита усмивка ме смушка, посочи ми една книга и каза: „Ако ти не я купиш, аз ще купя веднага едно копие.“
– Коя беше тази книга?
– И тази книга беше книга, заради която Зорница, Зорница Христова щеше да ме изпъди от вкъщи, защото съм донесъл точно тази книга на децата от Москва. Книгата се казваше „Книга за смъртта“.
– Мнозина избягват тази тема, а е важно за децата да се говори за нея.
– На прочутата шведска писателка Пернила Сталфелт. Ние първоначално се колебаехме, Вера Ганчева дори ни разубеждаваше, че никой няма да си купи такава книга в България преди седем, осем години. Сега, сега енергично ни поощрява да я публикуваме и ние сме готови с тази книга, но си задаваме въпроса правилно ли е точно в този момент?
– Да, много тежки въпроси трябва да си задаваме в този момент.
– Изключително щекотлив въпрос, защото забелязвам как отношението ни към базисни факти се променя с дни. А и забелязвам как тече, особено през социалните мрежи, в които сме повече от когато и да било, изключително настървяване, подозрителност, скандали от нищо и за нищо. И както се увеличава човещината, така и разчовечаването.
– Разчовечаване… Как можем да го спрем, да го преборим това? Може би с четенето, с текстовете отново… Аз след малко ще излъча разговор с Андрея Илиев, който е започнал да пуска на своята страница едни смешни истории, които преди няколко години беше събрал в книга.
– Усещам, че четенето действително може да бъде терапия. Това, което сме чели преди като научно обяснение на този феномен, сега се превръща в наша всекидневна практика. Примерно с мой далеч по-млад приятел, за да структурираме времето си, за да имаме план за следващия ден и относителна сигурност в бъдещото удоволствие, той ми праща стихотворение, което е харесал, а аз му пращам по едно стихотворение от Збигнев Херберт. И въобще в тези малки ритуали намирам по-голям смисъл срещу хаоса на времето. Не знам как е при теб, при мен дните са едновременно безкрайни и минават като миг.
– Да. Мисля си, че на тебе може би специално ти липсва това, което правиш, да не кажа всяка седмица — представянето на нови млади автори, премиерите. Ти си лансирал толкова много млади и вече не толкова млади творци. Тази дейност може ли да се пренесе по някакъв начин в интернет, поне донякъде?
– На мен ми липсват тези пет сетива на общуването. По същия начин ми е много трудно и във виртуалните класни стаи, и в Moodle. Аз имам нужда от своите пет сетива и от контакта с петте сетива на студентите, на читателите, на аудиторията.
– Ами, дано да си ги възстановим по-скоро. Дотогава, накратко, не знам, може би още някое заглавие, което ще ни помогне, което ти си открил?
– Книга, която за мен беше изключително ценна, беше личното досие на Едуард Сноудън. Страшно ми хареса, защото видях как един човек, работейки за правителствените служби, за държавната машина, се е престрашил и е започнал да работи за правото да имаме тайни. И в крайна сметка — за правото да сме хора, защото ние сме хора благодарение на тайните, на доверието помежду ни… Друга книга, която много ми хареса, на Юкио Мишима, „Морякът, комуто морето обърна гръб“. Разбира се, посегнах към нея заради превода на Дора Барова. Това е последният неин превод, който е довършен от дъщеря ѝ. И като започнах да чета книгата и да чета за книгата, открих в колко много посоки води тя и какви безобразия можем да направим от желанието, било ние да бъдем съвършени, било другия човек да бъде съвършен, защото в случая става дума за един 13-годишен хлапак, чийто доведен баща е моряк и това е прекрасно, когато е моряк, но когато става един от нас тук на сушата, всичко свършва много зле. Друга книга, която си струва да прочетем, това е „Книгата на Бек“ на Джон Ъпдайк. Тази книга, разбира се, ще мине под знака за българската поетеса, която присъства вътре.
– Ние с Петко Тодоров коментирахме подробно тази книга и всъщност той каза точно това: не бива да се плъзгаме само по интереса към това, че присъства Блага Димитрова вътре. Голямата литература е в останалите разкази в тази книга. Може ли така да се каже?
– Съгласен съм с господин Тодоров. Абсолютно съм съгласен. Разказът за Блага, разбира се, е прекрасен. Той е най-ведрият разказ. Това книга, разбира се, като става дума за книги, в които можем да разпознаем някого, е „Равелщайн“ на Сол Белоу. Въобще има, има какво да се чете тези дни…
– Има какво да се чете. Четенето ще ни помогне да преодолеем фрустрацията на изолацията. Марине, много ти благодаря за този прекрасен откровен разговор и препоръките. И щастливо, хубаво празнуване на днешния ти рожден ден. Успехи на издателство „Точица“ и на твоите прекрасни хубавици.
– Да сте здрави, Гриша, и ти, и всички наши слушатели.
– Благодаря ти!
