Б. р. – Публикуваме текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес припомняме един разговор, проведен на същата дата преди 2 години.

– И така, започва „Книги завинаги“. Имаме гост в студиото. Казах ви, че ще се зарадвате, защото това е самият Михаил Вешим. Здравейте, господин Вешим.

– Добър ден.

– За мен просто Мишо.

– Да, и да си говорим на ти, защото всеки път, като съм тук, обясняваме на слушателите, че ние се познаваме от 40 години.

– Да, и… И повече, може би. И сме били състуденти. И някои епизоди и някои разкази от тази книга… Може би съм бил свидетел от първо лице на някои от случките, които се разиграват.

– Може и така да е, макар че аз избягвам така директните препратки към миналото.

– Добре, става дума за книгата „Стари хипари и нови разкази“ – сборникът с разкази на Михаил Вешим, който излезе току-що от издателство „Сиела“. Мишо, някои от тези разкази сме чели в други твои книги, но повече от половината от книгата са нови разкази.

– Ами, стори ми се така обосновано да съчетая старо и ново, защото горе-долу са в една тоналност и си приличат по теми разказите и се допълват по някакъв начин. Започвам с един разказ, сборника започва с един разказ, който е писан преди 40 години. „Алфонс доде и си отиде“. И си отидѐ, може би, ако трябва. И си отидѐ, за да има рима. Както е на френски. И свършваме до разкази, писани в сегашно време. Но пак така с препратки към миналото. Нататък Михаил Вешим: Ние бяхме аналогови номади

Б. р. – Публикуваме текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Но днес припомняме един разговор по телефона, проведен на същата дата преди 6 години, в условията на пандемия и карантина. 

– Вие сте с „Книги завинаги“ и с първия ни събеседник днес. На телефона е Александър Кръстев, основателят на сайта „Аз чета“, най-големият сайт за книги и четене в България и на първата в България Агенция за комуникация на книгата „Bookmark“. Здравей, Алекс.

– Привет! Много ми е драго.

– И на мен, макар че ми се искаше да можем да разговаряме на живо, но такива са обстоятелствата. „Вкъщи съм и чета” – ти си измислил такъв хаштаг.

– Моята партньорка Мила Ташева, която също ти е гостувала. Но да, това беше нашият начин още от първите дни на изолацията, макар че тя си е истинска изолация, да опитаме да повдигнем духа на хората. Не трябва да забравяме, че книгите не са само средство да избягаме от реалността, а всъщност да…

– Да останем в реалността.

– Да си останем в реалността и да останем себе си, пък и както обичам да допълвам винаги, да се развиваме като личности във всяко едно отношение. Нататък Александър Кръстев от „Аз чета“ преди 6 години по телефона: Вкъщи съм и чета

Б. р. – Публикуваме текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес припомняме срещата с Йоана Ванчева, гл. редакторка на издателство „Емас“ от 24 март 2015 г. Участва и Петко Тодоров.

– Тук при нас е младата издателка Йоана Ванчева. Знаете, че винаги ми е особено приятно да посрещам тук гости, които са завършили „Книгоиздаване” във Факултета по журналистика и вече са поели своя професионален път. А с Йоана се срещаме точно днес, защото наближава денят на детската книга – втори април. Тя има много какво да ни каже по този повод. Здравей, Йоана!

– Здравейте!

– Да започнем от конкретния повод, по който ти си тук. Една инициатива на издателство „Емас”, което през следващите дни до Международния ден на детската книга, ще представи по-широко, с една кампания, своите детски и юношески книги, нали така?

– Да, да. Покриваме доста по-широк спектър. Имаме две поредици, на които много наблягаме – детски поредици. Едната е за малките читатели, за първите романи на децата, а другата поредица вече навлиза в юношеската възраст. Нататък Йоана Ванчева: Издаваме книги за мечтатели, книги за пътешественици, книги за реалисти и за пакостници

Б. р. – Публикуваме текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес припомняме срещата с проф. Николай Аретов от 15 април 2014 г. Участва и Петко Тодоров.

–И едно великолепно издание на нашия гост, който е тук до нас, „Първа радост е за мене: емоционалното съдържание на българската национална идентичност“, издателство „Кралица Маб“. Време е да кажем „Добре дошъл!“

– Добре заварил!

– Професор Николай Аретов от Националния институт за литература, преподавател в Софийския университет и главен редактор на издателство „Кралица Маб“, Нали така?

– Така е, разбира се, с уточнението, че Институтът не е национален, но ще стане.

– Да, Института за литература на БАН имах предвид, извинявай. По-важното е, че отдавна не си ни гостувал. Тук представяхме много твои авторски заглавия, последно, мисля че беше книгата ти за криминалния роман, за българския криминален роман? 

– Може би за Христофоров.

– …или за Асен Христофоров. Ние тук с Петко неведнъж споменаваме, че издателство „Кралица Маб“ върна, възкреси един позабравен писател, който не заслужаваше да бъде забравен, Асен Христофоров.

– Точно така и това е една наша гордост, едно от нещата с които се гордеем. Не че с кой знае колко се гордем, но… Писател, който си заслужава да бъде четен и през 21-ви век, български, от втората половина на 20-ти век.

– Вие издадохте два тома, мисля?

– Да, издадохме два тома, готов е третият том. Има интерес към него, обаждат се и питат. Разширих малко идеята и се надявам, че ще имам възможност да направя и четвърти том, който всъщност е практически готов също.

– Петко, ти коментира, когато излязоха тези два тома на Асен Христофоров, ти ги беше прочел внимателно – той е майстор на пътеписа най-вече. 

– Сложни са жанровете при него. Пътеписът и по-скоро мемоарите – смесени са двете неща, има и есеистични моменти. Това, с което, мисля, печели публиката и включително и мен, е ироничният поглед към света около него, светът от Лондон до Говедарци, което при него се казва Мацакурци. Дори името, Мацакурци, на времето, е породило дискусии, възражения от местните жители, които не са били съгласни. Той твърди, че това е старото име на селото. Не искам да бъда съдия в този спор! Нататък Проф. Николай Аретов: Да препоръчаме на българистите да четат български книги

Б. р. – Публикуваме на сайта текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес припомняме срещата с незабравимия Марин Бодаков на същата дата преди шест години – 25 февруари 2020 г.

– Днес ни предстои искрен разговор с нашия гост. Защо се надявам да бъде искрен, ще разберете след малко. […] Бързам да кажа „Добре дошъл!” на днешния ни гост, Марин Бодаков.

– Добре заварил!

– Марин Бодаков — поет, литературен критик, въобще човек, който непрекъснато говори и пише за книги. Защо казах, че се надявам днешният ни разговор да бъде искрен? Впрочем, те винаги са били такива. Защото само след час предстои премиерата на неговата книга „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски”. Марине, точно преди година ти беше тук в нашето студио със своята стихосбирка „Мечка страх“. Какво да кажем сега за новата ти книга, този път изследователска? Ти откриваш един, направо да го кажем, забравен и малко споменат литературен критик, починал преди близо век — Йордан Маринополски. Какво откри? Кой е Йордан Маринополски?

– Аз открих една много странна фигура. Всъщност, моята първа среща с Йордан Маринополски беше преди повече от 20-ина години, когато заедно с Ани Илков, Румен Леонидов и Емил Андреев правихме едно бамбашка списание, наречено „Български месечник“. Целта ни тогава беше да възкресим смислени, важни, според нас, имена, останали в маргиналиите на литературната и културната история. И тогава една от тези фигури беше фигурата на Йордан Маринополски, за когото аз знаех, и като мой…

– Съгражданин, от Търново.

– Не само съгражданин, Гриша, а и съученик, защото ние двамата сме питомци на Търновската мъжка гимназия.

– Която не съществува вече.

– Прочее, немалко от героите на тази книжка „Критика и искреност“ са питомци на тази гимназия — като мина през Петко Тодоров, Димитър Бобев, да стигна до Николай Генчев, който също се мярва в последните страници на моето съчинение. Та тогава Ани Илков отхвърли идеята ми за представяне на Маринополски като вторичен автор, като автор-контрамодернист, но това отхвърляне мен не ме…

– Амбицира те може би?

– Мен не ме разубеди. Напротив, през годините по един или друг повод аз съм прибягвал до неговата, на Маринополски, книга от 1910 година „Критици“, в която той прави на мат и маскара двамата най-силни по това време литературни дейци на България от единия лагер.

– Кръгът „Мисъл”?

– Става дума за доктор Кръстев и за Пенчо Славейков.

– Може би Ани Илков е смятал, че Маринополски принадлежи на кръга на Вазов. Противниците на кръга „Мисъл”.

– Но ни най-малко не е така. Може би противниците на Йордан Маринополски през годините – а те се броят не на едната ми ръка, на пръстите на двете ми ръце – може би те са го смятали за индивидуалист. И това не е вярно, защото един близък прочит на неговите текстове ще набие в очите ни няколко неща. Първо, най-често споменаваната дума е „искреност“. Нататък Марин Бодаков: Много по-интересно ми е да слушам победените, отколкото победителите

Б. р. – Публикуваме на сайта текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“.

Днес имаме хубав повод да припомним още един разговор с нашия приятел Иван Бакалов.

9 ноември 2021: Под сянката на Живков и неговите аватари

– В началото на „Книги завинаги” в студиото вече е Иван Бакалов с най-новата си книга „Тодор Живков, власт, свидетели, участници” на издателство Кръг. Познавате добре Иван Бакалов – журналист, анализатор, публицист, автор на няколко книги, сред които „Сянката на Борисов”, две издания, „До Чикаго и напред”, „Превратаджии от първо лице”.  Здравей, Иване!

– Добър ден!

– С Иван Бакалов преди малко пресметнахме, че се познаваме от 43 години и сме правили немалко неща заедно. Не случайно го казваме, Иване. Утре е 10 ноември. В един летен ден на 1989 година с тебе вървяхме на Орлов мост, не знам дали си спомняш, и си говорехме за това как целият ни съзнателен живот е преминал под сянката на Тодор Живков.

– То не е просто съзнателния. Цялото му царуване беше от 56-та до 89-та, 33 години и 7 месеца, съм ги изчислил. И човек навършва христова възраст, а един и същ човек го управлява. Сега няма да сме в древен Египет, някакви фараони, нещо. Тогава не подозирахме много-много, че ще дойде 10 ноември същата година. Всички го очакваха, всички се надяваха, кога най-после ще сменят Живков. Обаче в времето, какви шеги си прави, сега хората викат: „Ааа, Живков беше си добре.” Сигурно, не знам. Нататък Иван Бакалов: Ние сме белязани. Промяна ще има, когато си отиде нашето поколение

Б. р. –Публикуваме на сайта текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес по повод излизането на унгарското издание на романа „Гайдарят“ припомняме срещата с автора Светлозар Панов и българския му издател Петър Колев на 12 март 2024 г.

– С тези родопски гайди приветстваме автора и издателя на новия български роман „Гайдарят“. Ще става дума много за гайди през следващите минути. Това са издателят Петър Колев от Freestyle Publishing и авторът Светлозар Панов. Добре дошли.

– Добре заварили.

– Светлозар Панов, български дипломат, посланик и генерален консул в много страни по света, не само в Европа, Унгария, Ирландия и последно Австралия. И Петър Колев, дългогодишен радиожурналист, после издател… Ами… Да започнем. Добре дошъл, господин Панов. Вие бяхте заточен, захвърлен на брега в Австралия като английски затворник.

– Да, или като ирландски. Благодарение на ковида.

– Да, за съжаление. Трябваше да се крием. И наистина, Островът, който е бил предназначен преди два века за каторга, послужи за подобно събитие по време на ковида, но пък в интерес на истината мерките даваха своя резултат, да няма толкова много заболели. Но казвам това не за друго, защото най-после вече сте тук и успявате да ни поднесете този роман. Може би това карантиниране в Австралия, без да напускате континента и да се връщате в Европа, ви е помогнало да завършите този роман?

– Да, началото беше в Ирландия по време на престой в Дъблин. Чудех се каква е връзката между най-югоизточната точка на континента Европа и най-западната и реших, че това е гайдата, която по един своеобразен начин свързва двата народа. Два народа, много раздалечени като географски територии, но силно близки в любовта си към другия пол, в любовта си към празниците, към веселбите, към алкохола. И мисля, че дори това е характерно и за ирландеца, и за българина — уважение към жената, която за мен е един от основните герои, най-главния, може би, въпреки че заглавието е мъжко. Нататък Светлозар Панов: И преди 200 години героите от „Гайдарят“ са истински европейци