Б. р. – Публикуваме текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес припомняме срещата с проф. Николай Аретов от 15 април 2014 г. Участва и Петко Тодоров.
–И едно великолепно издание на нашия гост, който е тук до нас, „Първа радост е за мене: емоционалното съдържание на българската национална идентичност“, издателство „Кралица Маб“. Време е да кажем „Добре дошъл!“
– Добре заварил!
– Професор Николай Аретов от Националния институт за литература, преподавател в Софийския университет и главен редактор на издателство „Кралица Маб“, Нали така?
– Така е, разбира се, с уточнението, че Институтът не е национален, но ще стане.
– Да, Института за литература на БАН имах предвид, извинявай. По-важното е, че отдавна не си ни гостувал. Тук представяхме много твои авторски заглавия, последно, мисля че беше книгата ти за криминалния роман, за българския криминален роман?
– Може би за Христофоров.
– …или за Асен Христофоров. Ние тук с Петко неведнъж споменаваме, че издателство „Кралица Маб“ върна, възкреси един позабравен писател, който не заслужаваше да бъде забравен, Асен Христофоров.
– Точно така и това е една наша гордост, едно от нещата с които се гордеем. Не че с кой знае колко се гордем, но… Писател, който си заслужава да бъде четен и през 21-ви век, български, от втората половина на 20-ти век.
– Вие издадохте два тома, мисля?
– Да, издадохме два тома, готов е третият том. Има интерес към него, обаждат се и питат. Разширих малко идеята и се надявам, че ще имам възможност да направя и четвърти том, който всъщност е практически готов също.
– Петко, ти коментира, когато излязоха тези два тома на Асен Христофоров, ти ги беше прочел внимателно – той е майстор на пътеписа най-вече.
– Сложни са жанровете при него. Пътеписът и по-скоро мемоарите – смесени са двете неща, има и есеистични моменти. Това, с което, мисля, печели публиката и включително и мен, е ироничният поглед към света около него, светът от Лондон до Говедарци, което при него се казва Мацакурци. Дори името, Мацакурци, на времето, е породило дискусии, възражения от местните жители, които не са били съгласни. Той твърди, че това е старото име на селото. Не искам да бъда съдия в този спор!
– Така или иначе един космополитен, ерудиран, европейски или световен автор, който, поради обстоятелствата, се оказва в Говедарци.
– Той си обича планината от дете, така че не само поради обстоятелствата. Като казваш „космополитен”, предполагам че имаш предвид, че той е един от големите преводачи от английски.
– Да, и човек обиколил…
– Не много.
– Но така или иначе, това не отменя определението.
– Да, разбира се, той охотно пътува. Той всъщност живее (тъй като учи в Роберт колеж) в Цариград, след това в Лондон. Пътува, има престой във Франция, след това, специализира за кратко в Германия. След това дълго време няма възможност да излиза и последните години на живота си прави две пътувания до Лондон, едното от които е обиколно и показва – така казва семейната легенда – показва на жена си местата, в които той е бил и е харесал: Швейцария, Франция, Цариград и разбира се Лондон.
– Дай Боже всекиму. Това има ли го в тези два тома, които подготвяте?
– В тома, който сега ще излезе, два са акцентите. Единият е книгата с която той се налага, „Скици из Лондон“. Това е първата му, да кажем, художествена книга. В смисъл не научна, защото той е изявен икономист и много продуктивен автор на икономическа литература. Това е първият акцент и вторият голям акцент е опитът му да направи роман, всъщност единственият му опит, с почти съвременен сюжет. Има и един друг, с исторически – „Иманяри“, една книга, която безспорно надхвърля, най-малкото, нивото във времето, в което е писана.
– Сега остава да кажеш, че в нея има податки за някои места, и ще стане бестселър!
– Е, нека читателите да видят, да потърсят!
– Понеже анонсирахме разговора ни като в помощ на летния семинар по българистика, ти ще участваш и там?
– Мисля, че ще участвам, да, и мисля че ще говоря за Христофоров. Темата на семинара тази година е смехът и хуморът в българската литература. Една нелоша тема, лично за мен би било интересно да видя дали българистите се смеят на същите неща, на които ние се смеем.
– Дали разбират българския хумор. Аз имах предвид по-скоро това, че последните издания на издателство „Кралица Маб“ като че ли са важни, дори задължителни за съвременните българисти. Поредицата ви „Литературни портрети и анкети”…
– Да, да, да.
– Най-новата с…
– Екатерина Йосифова.
– Голямата ни съвременна поетеса Екатерина Йосифова.
– Освен, че е голяма поетеса (абсолютно съм съгласен и я ценя високо), тя е и – добър е слаба дума – отличен, откровен събеседник, който говори за себе си без патоса и без клишетата, които понякога откриваме в други автори. Така, че винаги е интересно да се прочете разговор с Екатерина Йосифова.
– Разговори на Николай Трайков с Екатерина Йосифова, които обхващат и много голяма част от…
– Голяма част от живота на Екатерина Йосифова, времето…
– Отношенията ѝ с други писатели, със съюза на писателите, със социалистическото общество, най-общо казано.
– Да, като Екатерина Йосифова не е човек, който лесно ще тръгне по удобната критика, тя е склонна и да бъде и самокритична, по-скоро да подценява собственото си присъствие, отколкото да се изкарва герой с задна дата, да кажем.
– Една също много важна книга, ние вече говорихме с нейния съставител, тук излъчихме разговор с Йордан Ефтимов, но на мен ми се струва, че това е книга, за която трябва много да се говори. Става дума за тома „Славейковото общество” на издателство „Кралица Маб“.
– Да, наистина. Много, смея да кажа симпатичен, тъй като нямам пряко участие към съставителството и към авторството още по-малко. От една страна, Петко и Пенчо Славейкови са, разбира се, две от най-големите фигури във българската литература, без никакви уговорки. От друга страна виждаме една, в най-добрия смисъл на думата, местна гледна точка към творчеството на едни големи писатели и свързването им с Трявна, но не само с Трявна, и с Велико Търново и не-столични места, въпреки че Търново, разбира се, не би се съгласило с това.
– Това рядко се прави в нашето литературознание, да го кажем така. Не съм виждал много подобни издания, в които има синтез на литературознание, литературна история, изкуство, има вътре и рисунки.
– Илюстрации, две възможни илюстрации на „Островът на Блажените“. Има такива книги, в които се събират историци, литератори, дискутират едно и също нещо или сходни неща, това което е се среща по-малко, въпреки че има опити също, е създаване на малки литературни културни общности, както е при хората събрани около Славейковци. Всъщност другаде има такива традиции. Знам, че тук са правени някакви опити с други, но не много дълготрайни.
– Като страничен читател бих казал, че този път резултатът е доста впечатляващ.
– Да и той е резултат от няколко години…
– Петко, не знам ти какво мислиш?
– Аз бих споменал „2666“, последния роман на Роберто Боланьо, където завръзката тръгваше от едно такова общество, доколкото си спомням.
– Точно така. Това е романът, който в момента чета с огромна наслада!
– Ако ще говорим за литературата, аз сега се сещам и за Артуро Перес Реверте, където оригиналното заглавие на „Деветата порта“ е „Клубът Александър Дюма“. И там тръгват от една такова общност криминалните истории. При Петко и Пенчо Славейкови няма чак такива криминални истории, но какво ново научава от този голям том българският читател за Славейкови?
– Поне аз, това което донякъде научих – аз съм се занимавал и претендирам, че горе-долу познавам, особено Петко, Пенчо не толкова, но – по-скоро другите другите Славейковци: братята на Пенчо, майката, липсваше ми моята любимка Катерина – приятелката, да кажем, на Петко Славейков – което е една дълга и скандална история и може би заслужава отделна книга. Един от големите, най-ранни битови скандали, така да кажем, в българската литература.
– Т.е, засегнат е в тома, така ли? Или ти липсва?
– По-скоро Катерина е спомената, но би могло още. Може би в следващото издание.
– Какво друго да препоръчаме на съвременните българисти, които идват на летен семинар, а и не само на тях?
– Да им препоръчаме да четат български книги, включително и съвременни – това, което на шега казах, но въобще не е на шега. Същевременно и ние да видим какво им харесва. Разбира се, критерият, че една книга харесва на една група чужденци, не значи, че това е истината от последна инстанция, но е добър допълнителен критерий.
– Ти си анализатор и познавач на криминалния роман. Откакто не сме се срещали по тая тема, забелязваш ли някаква нова тенденция, някакви открояващи се заглавия?
– По-скоро не тенденция, ако под тенденция разбираш тематика или жанрово, не толкова, но като че ли се повишава чисто писателското умение, даже разказваческото умение, повече литература има поне в това, на което аз попадам. И това, което се забелязва, може би че поотмина интереса към – да го кажем условно – мутренската проблематика, така както тя малко и поизлезе от живота, слава Богу. Има някакво връщане към класическия тип загадка на изчезнали предмети, монети и т.н., което си е директно към високите образци, да кажем, на Конан Дойл.
– На жанра, да. Ами добре, ще очакваме всички тези неща от издателство „Кралица Маб“ и от Николай Аретов. Благодаря ти за това гостуване. Този забележителен том, който сме определили за награда, не е съвсем нов, но той е прекрасно оформен, с твърди корици, с много важно съдържание за зараждането на българския патриотизъм.
– Не зараждането, за развитието и актуалното състояние. И да кажа само, че има две много интересни социологически анкети на колеги социолози, така че не хваля само собствения си дюкян. Има за развитието, присъствието на национализма в българската литература и други, има сравнения с балкански явления, да кажем.
– „Първа радост е за мене“, това е наградата ни днес, осигурена от издателство „Кралица Маб“. С нас беше професор Николай Аретов. Благодаря ти и до следващото гостуване!
– И аз благодаря!
