Месец: февруари 2026

Б. р. – Публикуваме на сайта текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес припомняме срещата с незабравимия Марин Бодаков на същата дата преди шест години – 25 февруари 2020 г.

– Днес ни предстои искрен разговор с нашия гост. Защо се надявам да бъде искрен, ще разберете след малко. […] Бързам да кажа „Добре дошъл!” на днешния ни гост, Марин Бодаков.

– Добре заварил!

– Марин Бодаков — поет, литературен критик, въобще човек, който непрекъснато говори и пише за книги. Защо казах, че се надявам днешният ни разговор да бъде искрен? Впрочем, те винаги са били такива. Защото само след час предстои премиерата на неговата книга „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски”. Марине, точно преди година ти беше тук в нашето студио със своята стихосбирка „Мечка страх“. Какво да кажем сега за новата ти книга, този път изследователска? Ти откриваш един, направо да го кажем, забравен и малко споменат литературен критик, починал преди близо век — Йордан Маринополски. Какво откри? Кой е Йордан Маринополски?

– Аз открих една много странна фигура. Всъщност, моята първа среща с Йордан Маринополски беше преди повече от 20-ина години, когато заедно с Ани Илков, Румен Леонидов и Емил Андреев правихме едно бамбашка списание, наречено „Български месечник“. Целта ни тогава беше да възкресим смислени, важни, според нас, имена, останали в маргиналиите на литературната и културната история. И тогава една от тези фигури беше фигурата на Йордан Маринополски, за когото аз знаех, и като мой…

– Съгражданин, от Търново.

– Не само съгражданин, Гриша, а и съученик, защото ние двамата сме питомци на Търновската мъжка гимназия.

– Която не съществува вече.

– Прочее, немалко от героите на тази книжка „Критика и искреност“ са питомци на тази гимназия — като мина през Петко Тодоров, Димитър Бобев, да стигна до Николай Генчев, който също се мярва в последните страници на моето съчинение. Та тогава Ани Илков отхвърли идеята ми за представяне на Маринополски като вторичен автор, като автор-контрамодернист, но това отхвърляне мен не ме…

– Амбицира те може би?

– Мен не ме разубеди. Напротив, през годините по един или друг повод аз съм прибягвал до неговата, на Маринополски, книга от 1910 година „Критици“, в която той прави на мат и маскара двамата най-силни по това време литературни дейци на България от единия лагер.

– Кръгът „Мисъл”?

– Става дума за доктор Кръстев и за Пенчо Славейков.

– Може би Ани Илков е смятал, че Маринополски принадлежи на кръга на Вазов. Противниците на кръга „Мисъл”.

– Но ни най-малко не е така. Може би противниците на Йордан Маринополски през годините – а те се броят не на едната ми ръка, на пръстите на двете ми ръце – може би те са го смятали за индивидуалист. И това не е вярно, защото един близък прочит на неговите текстове ще набие в очите ни няколко неща. Първо, най-често споменаваната дума е „искреност“. Нататък Марин Бодаков: Много по-интересно ми е да слушам победените, отколкото победителите

Б. р. – Публикуваме на сайта текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“.

Днес имаме хубав повод да припомним още един разговор с нашия приятел Иван Бакалов.

9 ноември 2021: Под сянката на Живков и неговите аватари

– В началото на „Книги завинаги” в студиото вече е Иван Бакалов с най-новата си книга „Тодор Живков, власт, свидетели, участници” на издателство Кръг. Познавате добре Иван Бакалов – журналист, анализатор, публицист, автор на няколко книги, сред които „Сянката на Борисов”, две издания, „До Чикаго и напред”, „Превратаджии от първо лице”.  Здравей, Иване!

– Добър ден!

– С Иван Бакалов преди малко пресметнахме, че се познаваме от 43 години и сме правили немалко неща заедно. Не случайно го казваме, Иване. Утре е 10 ноември. В един летен ден на 1989 година с тебе вървяхме на Орлов мост, не знам дали си спомняш, и си говорехме за това как целият ни съзнателен живот е преминал под сянката на Тодор Живков.

– То не е просто съзнателния. Цялото му царуване беше от 56-та до 89-та, 33 години и 7 месеца, съм ги изчислил. И човек навършва христова възраст, а един и същ човек го управлява. Сега няма да сме в древен Египет, някакви фараони, нещо. Тогава не подозирахме много-много, че ще дойде 10 ноември същата година. Всички го очакваха, всички се надяваха, кога най-после ще сменят Живков. Обаче в времето, какви шеги си прави, сега хората викат: „Ааа, Живков беше си добре.” Сигурно, не знам. Нататък Иван Бакалов: Ние сме белязани. Промяна ще има, когато си отиде нашето поколение

Б. р. –Публикуваме на сайта текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Днес по повод излизането на унгарското издание на романа „Гайдарят“ припомняме срещата с автора Светлозар Панов и българския му издател Петър Колев на 12 март 2024 г.

– С тези родопски гайди приветстваме автора и издателя на новия български роман „Гайдарят“. Ще става дума много за гайди през следващите минути. Това са издателят Петър Колев от Freestyle Publishing и авторът Светлозар Панов. Добре дошли.

– Добре заварили.

– Светлозар Панов, български дипломат, посланик и генерален консул в много страни по света, не само в Европа, Унгария, Ирландия и последно Австралия. И Петър Колев, дългогодишен радиожурналист, после издател… Ами… Да започнем. Добре дошъл, господин Панов. Вие бяхте заточен, захвърлен на брега в Австралия като английски затворник.

– Да, или като ирландски. Благодарение на ковида.

– Да, за съжаление. Трябваше да се крием. И наистина, Островът, който е бил предназначен преди два века за каторга, послужи за подобно събитие по време на ковида, но пък в интерес на истината мерките даваха своя резултат, да няма толкова много заболели. Но казвам това не за друго, защото най-после вече сте тук и успявате да ни поднесете този роман. Може би това карантиниране в Австралия, без да напускате континента и да се връщате в Европа, ви е помогнало да завършите този роман?

– Да, началото беше в Ирландия по време на престой в Дъблин. Чудех се каква е връзката между най-югоизточната точка на континента Европа и най-западната и реших, че това е гайдата, която по един своеобразен начин свързва двата народа. Два народа, много раздалечени като географски територии, но силно близки в любовта си към другия пол, в любовта си към празниците, към веселбите, към алкохола. И мисля, че дори това е характерно и за ирландеца, и за българина — уважение към жената, която за мен е един от основните герои, най-главния, може би, въпреки че заглавието е мъжко. Нататък Светлозар Панов: И преди 200 години героите от „Гайдарят“ са истински европейци

Б. р. – Започваме да публикуваме на сайта текстове на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Този разговор е проведен на 14 февруари 2017 г.

– А сега при нас на живо ще се включи нашият приятел, известният публицист и също така известен винен наблюдател, познавач на виното и спиртните напитки Иван Бакалов. Здравей, Иване!
– Здравейте.
– А къде те заварваме? На лозето или в някоя винарска изба?
– Във винарска изба. Тука минах през три. Сега съм във Вила Юстина в момента, една село до Пловдив. Устина се казва селото. Името идва от император Юстиниан.
– Много се радвам да се чуем точно днес, защото ти издаде тези дни един справочник Wine and Spirits, който е– ще бъде, предполагам, много полезен именно днес, на четиринайсти февруари, на тези, които ще отбелязват празниците. Нататък На живо от лозята – с Иван Бакалов за жените, виното и книгите

Б. р. – Започваме да публикуваме на сайта текстове на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Слагаме началото с този разговор, проведен на 31 януари 2012 г.

– Сега казваме добре дошъл на Стефан Тафров. Здравей, Стефане!
– Здравей, Гриша!
– Стефан Тафров – дипломат, посланник в Рим, Париж, Лондон и Ню Йорк, първи заместник-министър на външните работи, командор на Ордена на Почетния легион – но малцина знаят или вече са забравили, че преди да избухне демокрацията, както казва Стефан, той беше един великолепен, блестящ преводач. Творческият му път тръгна от вестника за книгата „АБВ“, и списание „Съвременник“. И ето, че сега Стефан се връща като преводач, преди да замине отново за Ню Йорк, както стана ясно тези дни, за което му честитим.
– Благодаря.
– Какво да кажем за новия роман на Умберто Еко „Пражкото гробище“? Стефане, предлагам ти да оставим другите неща замалко настрана и да поговорим за този роман и за ролята на преводача.
– Аз трябва да си призная, че когато издателят в „Бард“ ми предложи да преведа романа на Умберто Еко, се колебах известно време, защото, както ти каза, отдавна не съм се занимавал с превод. Но след като го прочетох, реших да го преведа, защото освен че книгата е изключително интересна, тя е бързо увлекателна и според мен една от най-добрите книги на Умберто Еко. Има и още нещо – това е една много силно политическа книга, бих казал гражданска книга. Преводът на тази книга не е просто литературно занимание, дело за мен, а в известен смисъл и граждански акт, защото тя защитава ценности, които са ми много скъпи като гражданин. Така че това второто съображение се оказа решаващо за мен и затова реших да преведа книгата, която освен това е достатъчно трудна, особено на места, за да бъде изпитание за превод. Нататък Стефан Тафров като преводач: „Пражкото гробище“ на Умберто Еко е забавление с поука