Б. р. – Започваме да публикуваме на сайта текстове на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Слагаме началото с този разговор, проведен на 31 януари 2012 г.
– Сега казваме добре дошъл на Стефан Тафров. Здравей, Стефане!
– Здравей, Гриша!
– Стефан Тафров – дипломат, посланник в Рим, Париж, Лондон и Ню Йорк, първи заместник-министър на външните работи, командор на Ордена на Почетния легион – но малцина знаят или вече са забравили, че преди да избухне демокрацията, както казва Стефан, той беше един великолепен, блестящ преводач. Творческият му път тръгна от вестника за книгата „АБВ“, и списание „Съвременник“. И ето, че сега Стефан се връща като преводач, преди да замине отново за Ню Йорк, както стана ясно тези дни, за което му честитим.
– Благодаря.
– Какво да кажем за новия роман на Умберто Еко „Пражкото гробище“? Стефане, предлагам ти да оставим другите неща замалко настрана и да поговорим за този роман и за ролята на преводача.
– Аз трябва да си призная, че когато издателят в „Бард“ ми предложи да преведа романа на Умберто Еко, се колебах известно време, защото, както ти каза, отдавна не съм се занимавал с превод. Но след като го прочетох, реших да го преведа, защото освен че книгата е изключително интересна, тя е бързо увлекателна и според мен една от най-добрите книги на Умберто Еко. Има и още нещо – това е една много силно политическа книга, бих казал гражданска книга. Преводът на тази книга не е просто литературно занимание, дело за мен, а в известен смисъл и граждански акт, защото тя защитава ценности, които са ми много скъпи като гражданин. Така че това второто съображение се оказа решаващо за мен и затова реших да преведа книгата, която освен това е достатъчно трудна, особено на места, за да бъде изпитание за превод.
– Това, което казваш, е много интересно – гражданска позиция, книга с гражданска позиция. Тя излезе на италиански преди година и нещо, някъде ноември 2010-та. Ти доста – не знам кога си се захванал, но година е малък срок за издаването на такава книга на друг език. Преводът е изключително сложен. Но когато излезе в Италия, веднага там изникна един скандал. Дори Ватикана, чрез официоза си „Осерваторе Романо“, обвини Еко – много странно за тези, които познават творчеството му – в антисемитизъм.
– Точно, браво. Историята е следната: книгата на Умберто Еко е една много силна сатира на антисемитизма. Това е просто една от най-силните сатири, които някога съм чел. И не само на антисемитизма, а изобщо на конспиративното мислене, на предразсъдъците, на всички тези ниски страсти и антиценности, които таим в нас, нали? Тъй като вътре има доста антиклерикални елементи, самият Умберто Еко никога не е криел своята принадлежност към светската традиция в Италия, а в Италия това е важно. Съвсем естествено беше, че „Осерваторе Романо“ и Ватикана заеха тази позиция, но истината е, че това е едно от най-силните и най-ефикасните разобличения, не просто подигравки, а аналитично разобличаване на антисемитизма, на механизмите – не само на антисемитизма, а на всякакъв вид конспиративно и фанатично мислене. Това много отдавна се забрави и, разбира се, еврейските организации по света я посрещнаха доста възторжено, защото видяха истинската гражданска позиция на автора. Иначе, ако беше обратното, може би никога нямаше да се докосна до нея.
– Естествено, аз се чудя – просто тази малко соцреалистична критика беше, че нямало положителен герой, който да се противопостави на същността на главния герой в романа. Добре, да кажем на нашите слушатели, които едва ли вече са разгърнали тази книга – тя излезе буквално вчера – героят, фалшификаторът, конспираторът Симонини в края на XIX век…
– Той е единственият истински измислен герой в книгата и той не е изцяло измислен, защото е базиран на неговия дядо в романа, който, доколкото е запазено, е бил един италианец на име Симонини, който пише открито писмо на абат Барюел. Барюел е известен автор на тезата, че Френската революция е дело на заговор. В това открито писмо въпросният Симонини, който е реакционер, казва: „Хубаво казахте, че това е заговор, само че не казахте, че това е заговор на евреите.“ Това открито писмо на Симонини е един от най-ранните текстове на идеологическия антисемитизъм. И фактически този Симонини съвпада с епохата, която интересува Еко в книгата – XIX век, от началото на века. Той го прави внук на истинския Симонини. Оттам нататък всички останали персонажи са истински. Има много известни – Гарибалди, Наполеон III и други, но има и по-неизвестни, второстепенни, полузабравени, но всъщност много важни. Има всички родоначалници на идеологическия антисемитизъм, чак до голямата афера с така наречените фалшификации на „Протоколите на мъдреците от Сион“, която всъщност е поръчка на руската Охранка, на руските имперски тайни служби, на техния представител във Франция. И Симонини е фактически трик, така да се каже, чисто писателският ход на Умберто Еко. Той е в дъното на цялата работа, но заедно с това, тъй като не е само антисемитизмът, а е поставен в контекста на времето – в противоборството между масонството и католическата църква, сатанистките култове, Парижката комуна, аферата Драйфус – всички тези истории са разказани по един абсолютно виртуозен начин чрез живота на Симонини.
– И тук идва въпросът: тази огромна ерудиция, тази вихрушка от факти, детайли, подробности за края на XIX век – как се превежда всъщност?
– Превежда се… на моменти, не е много лесно, защото Умберто Еко е изключително ерудиран човек, има много богат речник и използва често доста редки думи. Най-трудното, трябва да си призная, за мен бяха готварските рецепти. Има разни съставки, които ги няма в дебелите италиански речници или ги няма в това им значение, така че доста съм се трудил, а вече не съм сигурен, че имат български аналози изобщо.
– Ето, гледаме бележки: „Суфле на кралицата“, „филе от калкан по-венециански“, „филенца от калкан в кора от тестовнишка пържола с бретонско пюре“.
– А това е на френски всичко, да.
– „Пастет от пъдпъдъци“, „омар по-парижски“, „ролца по руански с жълтурка“.
– Тая жълтурка, ако знаеш колко съм я търсил, че е точно жълтурка… Има страхотно много на френски, защото голяма част от действието се развива във Франция. И също така френският е изключително рядък. Така че това е, да кажем, една трудност. Но общо взето удоволствието надделява над трудността, защото е една много четивна книга.
– Говорим си, Стефане, за това колко виртуозно използва своята ерудиция Умберто Еко в този роман.
– По начало, още с успеха си с „Името на розата“, който го утвърди като световно име, Умберто Еко не толкова създаде, колкото възкреси една стара традиция – ерудицията да бъде литературна материя. Ако си помислим, например, голямата литературна звезда на XVIII век, каквато е Волтер, това е безспорно най-прочутият писател тогава, той е също такъв. С романтизма ерудицията някакси минава на заден план и образователната функция на художествената литература също минава малко на заден план. На преден план минава ирационалното вдъхновение, докато Умберто Еко възкресява тази просвещенска традиция в голяма степен, разбира се, в един постмодерен ключ. И тази книга е, според мен, блестящ пример за това, че литература – много успешна литература – може да се прави на базата на огромна ерудиция, когато тя е добре, така да се каже, управлявана, защото композиционната виртуозност на този роман е просто… ти спира дъха, действително.
– Това беше много важно, защото иначе от това, което говорихме досега, слушателите могат да си помислят, че това е просто някакъв памфлет. Той е роман, който те хваща и те води през сюжета.
– Както в „Името на розата“ – тези, които са чели „Името на розата“, знаят, че има една криминална нишка, която те кара да разгръщаш всяка страница. Тук е същият случай. Тук непрекъснато искаш да разбереш каква е истината, има персонажи, които не е много ясно до края кой какъв е, и тази чисто криминална интрига – има трупове, които се появяват, пък изчезват, пък не е ясно там ли са, не са ли, кой ги е убил и всичко това. Между другото, чисто стилистично, и това Умберто Еко най-откровено го казва – това е един пастиш, една съзнателна имитация на френските четива с продължение – продължения на френските фейлетони, булевардни романи или по-точно „Парижките потайности“, „Скитникът евреин“ и така нататък.
– Романите на Дюма.
– Той има един доста неизвестен роман – „Джузепе Балзамо“, който фактически е пряка реплика на „Пражкото гробище“ на Джузепе Масомо, който е споменат в „Името на розата“, един от персонажите на романа.
– Петко?
– Ами, аз бих задал въпроса така: каквото и да ми говорите, Умберто Еко се забавлява. За какво му е на професора по семиотика от Болоня това забавление?
– Той се забавлява, но заедно с това е доста разтревожен за състоянието на съвременното ни общество и на съвременната ни култура и мислене. Той казва, че този Симоне Симонини, който е отрицателен образ, го има може би във всеки от нас. Така че той не е просто отрицателен, той разбира се забавлява с игровостта, с тази виртуозност, която борави с факти, история, стилове и фабули. И тук, покрай автора, се забавлява и читателят, но това не е просто забавление. Това е забавление, така с поука, така да се каже, защото сме заобиколени от факти за нетолерантност, за опростенческо мислене, които непрекъснато ни дебнат.
– Даже тези прословути „Протоколи на мъдреците от Сион“, въпреки десетките изследвания, доказващи, че са фалшиви…
– Още се продават и още по форумите – виждам в българските форуми… Виждам елементарни антисемитски изказвания, които се позовават на въпросните протоколи. Да, така че имаше едно изследване сега покрай… онзи ден беше, смисъл, отбелязахме деня на Холокоста, отбелязан от Общото събрание на 26 януари. Това е денят на освобождаването на Аушвиц. Има едно социологическо проучване в Германия, където германците направиха такива усилия да се отърват от всички тия неща. 20 на 100 от младите не знаят какво е Аушвиц и какво значат концентрационните лагери. Една трета от населението има известни антисемитски предразсъдъци. Това са много страшни факти. Така че Умберто Еко има съзнанието за това и тази книга е много ясен знак, че трябва да бъдем бдителни и трябва да внимаваме.
– И ще можем, докато се забавляваме, и да размишляваме с тази книга.
– Напълно. И най-вече много да научим. Аз лично, това е безспорно историята на 19-ти век, тази втора, не събитийна история, тази… Например, за масонството е изключително интересно. Историята на масонството, на тия сатанистки култове, който се интересува от тези неща, това е изключително любопитно нещо. Историята на Парижката комуна по същия начин. Историята на обединението на Италия. Между другото, с този си роман, който излезе миналата година, Умберто Еко отбелязва по свой начин 150-та годишнина от създаването на обединена Италия. И това беше неговата реплика. Там има чисто италиански неща, които са много интересни. Всеки, който обича Италия, интересува се от Италия, за италианското обединение и така нататък. За надеждите, които предизвиква той за социална промяна, която не идва, особено в Сицилия и така нататък. За рода на Гарибалди, на Савойската династия и така нататък.
– Да кажем накрая, преди да те питам нещо друго, защо Пражкото гробище, да обясним.
– Защото на Пражкото гробище, според известния фалшификат, поръчан от руските тайни служби, за да стане основа на руската царска антисемитска пропаганда, се събирали… Според този фалшификат, всяка година, всеки век се събирали представители на световното еврейство, за да продължат своето завладяване на света. Това е и затова Пражкото гробище. Там е нивото. И всъщност той има преки цитати от въпросните протоколи. Значи той самият Симоне Симонини, който ги написва, стига не изведнъж там. Той, че си е антисемит по един такъв битов начин е, но той го прави за пари, защото и това е другата сила. Защото антисемитизмът, всичко това е, разбира се, има доза фанатизъм, има доза такава една предразсъдъчност установена, но има и интереси, има пари заложени, има освен това и държавни интереси, както е случият с Русия. Има един много хубав разговор между главния герой и неговия водещ офицер от френските тайни служби. „Защо именно руснаците“, защото те си го прехвърлят, този таен агент на италианците, ту на французите, ту на руснаците? Защо именно руснаците? Защ евреите, защо евреите точно?“ „Е, той казва, ами и във Франция да имахме толкова много евреи, ние може би щяхме да изобретим някакъв антисемитизъм, това им е проблема, те това правят.“ Така че всички тези неща се разбират много ясно, но разбира се, Фройд е другият герой, известен в книгата, който си беседва със Симонини. И той, Фройд, понеже в Париж се срещат, когато Фройд – и това е факт – той започва всъщност психоанализата при Шарко, прочутия, той е един от основателите на неврологията и така нататък.
– Добре, значи предстои и удоволствието от четенето на „Пражкото гробище“ на Умберто Еко в превод на Стефан Тафров. Малко време ни остана, но все пак да те питам: ти, жив и здрав, съвсем скоро отново ще заминеш в Ню Йорк като представител на България в ООН. Кои български нови книги ще вземеш? Участваш в работата на фондация „Елизабет Костова“ активно, познаваш българската литература нова напоследък.
– Има два романа, които за мен са истинско събитие в българската литература. Единият е „Физика на тъгата“ от Георги Господинов. И другата е, разбира се, „Възвишение“ на Милен Русков. Това са двете много големи събития, които не са просто събития, според мен, за миналата година и напоследък, защото дълго ще се говори за тях. Много съм щастлив, че такива писатели в момента имаме в България. Това са европейски постижения, дълбоко съм убеден.
– Добре, това беше Стефан Тафров като преводач, малко преди отново да поеме своята роля на представител на България в една от най-важните институции. Благодаря ти, Стефане.
– Благодаря, благодаря ви. До скоро!
