Б. р. – Публикуваме текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Разговорът с поета Роберт Леви е проведен на 10 септември 2024 г.
Вие сте с „Книги завинаги“ и Гриша Атанасов в първото издание на предаването за новия сезон. Тук е и днешният ни гост. Той има магистърски степени по българска филология и по културна и социална антропология в Софийския университет, а работил е в строителството, оператор на електронно-изчислителна машина, секретар на фондация, сценарист на документални филми, повече от петдесет заглавия, излъчвани и по БНТ, организатор на поетични срещи и прояви, преводач, поет, автор и носител на награди за песен. Автор на книгите „Един от върха на иглата“, „Вавилон“, „Дромомахия“, „Анемоя“. Може би тези от вас, които следят българската съвременна литература и поезия, се досетиха, че името на този наш гост с такава богата и разностранна биография е Роберт Леви.
– Здравейте, на всички.
– Здравей! Може ли да те наричам Роби?
– Естествено, все така си се наричахме едно време. Сега защо ще го променяме заради предаването.
– Много официални. Роби, много се радвам, че си тук и то с твоята нова книга, която носи заглавието „Симфония Рейн, Майн, Дунав“. Още заглавието е много интригуващо. Това е книга с твоите нови стихотворения, писани край Рейн и край Майн.
– И край Дунав. [смях]
– И край Дунав.
– Всъщност писани са и край Темза, писани са и край Сена. Така че…[смях]
– Сега трябва още веднага да кажем защо говорим за необичайна житейска съдба на Роберт Леви, на Роби. Защото ти преди колко? Преди пет, шест години…?
– Ааа, почти шест.
– Почти шест години, направи рязък поврат. Изостави тук културния живот, културните прояви, отиде в Германия и стана това, което наричат стейдж хенд.
– Точно така.
– Сценичен работник на…?
– Най-общо казано аз строя сцени за концерти, за мюзикъли. Но за театър не, там си има отделни хора.
– Тоест ти боравиш с огромни сцени, огромни колони, огромни съоръжения. Това е много тежък физически труд.
– На моята възраст да. Макар че понякога е тежък и за доста по-млади хора. Но все пак аз не работя сам. Ние сме големи екипи.
– Но, това пък ти даде, навярно ти е дало възможност да чуеш и да видиш отблизо най-големи световни музиканти и групи.
– Точно така. Но обичам професията си не защото мога да виждам отблизо световните музиканти и групи, а защото… виж, когато заминах, един ден ме питаха мои български приятели какво е да емигрираш в чужда страна? Казах им, чакайте малко. Аз не емигрирах в друга страна. Аз емигрирах в общността на стейдж хенд, което е отделен свят. [смях]
– Отделна цивилизация.
– Да. Общо взето най-хубавото в моята професия и аз съм го написал в книгата, са колегите, с които работя.
– Мъжки момчета…
– И момичета.
– И момичета.
– Значи това сме хора, които пък работим много здраво. Така след работа засядаме и се почва купона.
– И вероятно от много националности.
– Да.
– И страни, и континенти.
– Точно така.
– Ами това е, поне за мен е много интересно, защото ти всъщност не си излязъл и от света на литературата, от интелектуалния свят, а това, поне от тази книга личи, че ти е дало един нов творчески тласък.
– Значи аз не обичам такива изрази като творчески тласък. Въпросът е…
– Трябва да имаш, трябва да имаш някаква потребност, някакво вдъхновение, което пък ще си личи.
– Да го кажем така – аз пиша тогава, когато Господ диктува и от мен се иска само да слушам внимателно и да записвам. Има периоди на дълго мълчание и има периоди, в които „А! Запиши сега!“ И почваш. [смях] Не, не професията ми и не пътешествията ми бяха тласък за тази книга. Просто в един момент, как да ти го кажа? Виж, „Дромомахия“ и „Анемоя“, сега и тази книга за мен са едно така сериозно натрупване. Аз винаги съм смятал, че една поетична книга не бива да се нарича стихосбирка. И трябва да се чете като роман от първото към последното стихотворение. А така се получи, че на практика три книги могат да бъдат четени като трилогия.
– Като своеобразна автобиография, може би? Или не?
– Значи, поезията винаги е нещо много лично и така или иначе, в известен смисъл е автобиография на автора си. Но тук ми се струва, че тази книга трябва да се чете като едно цяло и отначало докрай, защото тя съответства на заглавието си – „Симфония“.
– Структурата.
– Общо взето да. Повечето стихотворения имат като заглавие или подзаглавия музикално темпо, примерно анданте тристе или имат някаква тоналност.
– Първото стихотворение, то е кратко, нали позволяваш да го прочета?
– Да.
– „Съпротива, анданте, нон тропо. Самотата не е полиглот. Владея до съвършенство единствения език. И пак не се разбираме, защото тя е окупатор, когото не мога да изгоня.“
– Най-общо казано, единственото, като хвърля един поглед назад, виждам, че в живота си съм бил голям късметлия. Реално. И единственото нещо, което ме измъчва, е самотата. Защото, на пръв поглед аз съм душа на компанията, екстраверт и така нататък, а действително се усещам по съвсем друг начин.
– Но, може би пък с отиването ти в този свят, който ти казваш в друга цивилизация на стейдж хенда по някакъв начин преодоляваш самотата.
– Тя е окупатор, когото не мога да изгоня. [смее се]
– Страхотно е казано, между другото. Все пак, все пак виждам, че тези големи музиканти, които си видял, са ти повлияли немалко. Дори си посветил и стихове на една част от, на някои от тях.
– Значи той самият цикъл се нарича „Професия стейдж хенд“ и общо взето отразява чувството да правиш сцената, да ги виждаш, да слушаш саундчека, понякога и концерта. Не всички от тези музиканти ги харесвам. Например няма какво да харесвам на Апач, нали? Той е един немски рапър. В никакъв случай не мога да кажа, че съм голям привърженик на Контра Ка, но по един или друг начин работата по техните концерти е събудила нещо, което да накара Господ да почне да диктува.
– Ето, отварям на Елтън Джон малко наслука. „Елтън Джон сто пъти се прощава с нас и аз сто пъти забравям хаоса, когато разговарям, разтоварвам сто камиона наведнъж. Приемам бъркотията и суетнята, когато сто пъти родя беклайна. Не сто, хиляда пъти съм готов да бъда уморен безкрайно, да вдигам тежките кулиси, видео панели, осветление и тон, за да огласиш пак вселената.“
– Тук има една малка закачка. Както ние, стейдж хендс, казваме, това прощално турне на Елтън Джон е около сто и трето. [смее се]
– Но си заслужава всеки път.
– Всеки път си заслужава.
– Добре, там хората знаят ли, че пишеш поезия?
– Да. И се сърдят, че нямам преводи на немски или на английски.
– Ами аз съм сигурен, че ще имаш. То си заслужава това, което чета.
– Да. Моето издателство, които се явяват и литературни агенти и които…
– Да кажем, нали, „Лексикон“, май забравих да споменем.
– Така. И които правят каквото е по силите им, за това.
– Дано. А, не бива да пропускаме, че тази книга всъщност е едно цялостно произведение, което състои от текст и образ. Страхотни, страхотни черно-бели снимки има в него, включително и на самия автор.
– Нека да го кажем така – моето любимо изобразително изкуство, това, на което съм и колекционер, е фотографията. „Дромомахия“ беше илюстрирана от един много голям фотограф, чието име е познато на всички в България. Тихомира Методиева Тихич.
– Тихич, да.
– „Анемоя“ беше илюстрирана с мои снимки, правени с предишния ми телефон, който обаче уви почина [смее се] скоропостижно. А тази книга е илюстрирана от Елена Калева. Елена Калева е моя близка приятелка, съпруга е на един от големите български музиканти Антон Антонов. Бил е басист на Двата Ера, на БГ Рок, да не изброявам групите, в които е свирил, но живеем на една и съща улица във Франкфурт. Да. Те са на номер две, аз съм номер шест. И Ели по принцип се препитава като IT, но в хобито си е изключителен майстор. Затова какъв професионалист като IT е, аз не мога да съдя, защото…
– Снимките са страхотни. Аз препоръчвам на всички да ги видят.
– Но като фотограф тя е изключителна.
– Редактор ти е Stefan Ivanov, един друг прекрасен поет.
– Още нещо, което ми се струва важно. Винаги си избирам редактори, които смятам за изключителни поети и които са безкомпромисни. На „Дромомахия“ редактор беше непрежалимия Марин Бодаков, на „Анемоя“ Кристин Димитрова, сега е Стефан Иванов. Един поет, когото аз много обичам.
– Явно и тези твои редактори ценят това, което правиш, щом са се захванали и се е получил този наистина прекрасен резултат. Читателите, нашите слушатели…
– Обърнах внимание върху едно нещо. Аз до ден днешен не съм наясно как Стефан успя да се справи с това. Тъкмо беше тръгнало издателството, Кота нула. Той ходи на работа и на всичкото отгоре, му се роди дете и въпреки това той успя да намери време и да вмести някак работата.
– Доказателство, че си струва да разтворим тази книга, да се срещнем с нейния автор. Това може да стане още тази вечер, да го кажем. Ти сега след 17 часа отиваш на алеята, на щанда на „Лексикон“.
– Не, в литературния кът ще бъда.
– А, в литературния кът още по-добре, там няма да те навали поне.
– Е, то и на щанда да няма да ме навали особено. [смях] Дано не навали публиката, пък аз съм свикнал. Ние, стейдж хенд работим и през нощта, и в сняг, и във всяко време.
– Няма спиране.
– Да.
– Истинската премиера?
– Утре от 19 часа в Светофар – едно ново пространство.
– Ние сме го споменавали тук неведнъж. „Светофар“ в безистена на площад „Славейков“ една прекрасна книжарница с пространство за културни събития. Там ще бъде представена утре от колко часа?
– От деветнайсет.
– От деветнайсет. Новата книга на Роберт Леви „Симфония Рейн Майн Дунав“. Стефан, предполагам, ще говори.
– Ако дойде, защото е много зает тези дни. Стига да успее да дойде, много ще се радвам да го видя. Ще намеря време днес да му звънна, да му напомня.
– Утре, деветнайсет часа в „Светофар“. Накрая само да кажа, ти не искаше много, много още да споменаваме това, но не мога да се въздържа да кажа, че тези срещи с този свят на стейдж хенда са те изпълнили с безброй истории на хора най-различни. И...
– О, да.
– И ти един ден ще ги разкажеш.
– О, да, аз вече започнах общо взето да разказвам. Механизмът общо взето е следния. Първо го разказвам устно на приятели, после записвам и след това го разказвам поне още веднъж, за да може този текст някак да се преподреди. Защото смятам, че писането на проза е много по-тежка работа, отколкото поезията. При поезията, както казах, Господ ми диктува. А при прозата аз искам… Сериозно.
– Добре, ами ще чакаме и тези разкази и истории. Още много можем да говорим с Роберт Леви, но за съжаление времето ни приключва. Можете да го видите днес на алеята на книгата и утре в „Светофар“ от 19 часа. Благодаря ти за това гостуване.
– И аз благодаря.
