Б. р. – Публикуваме текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Разговорът с писателя Стефан Кисьов е проведен на 23 май 2023 г.
– Здравей, Стефане! Ти си гостувал неведнъж в нашето предаване, но доста отдавна – преди повече от 10 години.
– Да, да, минаха много. Първо, тези 10 години… Като че ли не бях публикувал нов роман през това време.
– Да, да.
– През това време не съм публикувал. Това е първият, който излиза след 11 години даже.
– Трябва да напомним тогава на нашите слушатели, че ти си автор на няколко много популярни романа: на романа „Екзекуторът“, който спечели първата награда „Роман на годината“ за 2004 година; „Джубокс“, „Не будете и сомнамбула“, „Тайната на рицаря Капулети“ – все книги, за които се говори, които се четоха. И ето, че сега „Житиеписецът“ е много особено издание, Стефане.
– В смисъл?
– Ами в смисъл книга, издадена на български език в Чехия, с подкрепата на чешката държава.
– Ами да, странно се получи. Изобщо около тая книга стават някакви странни неща. И това е едно от тях – че аз, докато се чудих къде да я издам, дали изобщо да я издавам, се обади една наша близка, позната и приятелка – Силвия Георгиева от Прага, която е председател на дружеството „Св. св. Кирил и Методий“, българско дружество на българите в Чехия. И тя, тъй като знаеше, че пиша такава книга още когато живеехме в Прага, около 8–9 години още тогава се знаеше, че съм я написал, че я приготвям да я издавам всеки момент, явно прояви някакво нетърпение да разбере какво става с книгата и защо не излиза. И аз ѝ казах, че още я подготвям, а тя ми вика: „Не, не, давай сега, стига толкова! Вече 10–11 години я пишеш, давай да я издаваме.“ И аз набързо вече приключих с…
– Понякога на писателя му е нужен такъв тласък.
– Ами аз малко съм инертен, в смисъл че така, като почна да пиша, не ми се спира писането. Много ми става приятно да се живее в този свят на фантазиите, на героите.
– Добре, и в случая това е светът на Константин Кирил Философ и на брат му.
– Да, да, изцяло ми се е случило. Да, наистина се получи така, че той е някак си неразделен от Константин Философ. Оказва се, че и времето, в което е живял, и изобщо тая азбука, и това, че той се е захванал с тая задача да превърне славянския език в писмен и в литературен език – това в един момент се оказа нещо доста странно. Ние всичко го приемаме за някаква даденост. Той го е направил и си казваме: да, той го е направил, той е създал азбуката. Но никой не си задава въпроса поне: „А бе, защо този човек е тръгнал да прави нещо подобно?“ Ние всяка година говорим, славословим, честваме, но като че ли не познаваме личността на Константин Кирил Философ.
– Абсолютно, абсолютно не познаваме. Сега пък „Хермес“ издадоха „Солунските братя“, преиздадоха на Слав Караславов – една книга, която е позабравена, макар че тя представлява една сага, една огромна, тритомна биография. А ти сякаш тръгваш като разследване в някакъв смисъл.
– Не, разследването по-скоро касае формата, нали, същността. Да вляза, да продължа предишната ви мисъл от Караславов и от „Солунските братя“, и образа на Константин Философ по принцип. Значи според мен тази грешка, или как да го кажа, този навик, утвърден в българистиката и в славистиката изобщо – да се гледа на Константин Философ като на някакъв едва ли не ангел, едва ли не идеален образ – от литературна гледна точка е много неправилен, защото, да, създава му някакъв ореол на супергений и суперсветец, но от друга страна го прави абсолютно схематичен. Той няма никакви човешки черти. Те го правят като някакъв идеален дух, който е дошъл така от небето едва ли не, кацнал е, създал е азбуката и си е отишъл.
– То това е характерно, като че ли, за нас. И към Левски е същото отношението.
– Да, не е… Не, той е хубав от патриотична гледна точка. От гледна точка на литературата аз предпочитах да създам някакъв герой, по-скоро от шекспиров тип, така да се каже. Той е герой със страсти, с чувства, плътен и запомнящ се образ.
– Аз сега си припомних набързо биографията на Константин Кирил Философ и ми направи впечатление, че той между тези множество мисии, които са му възложени от Византия, периодично се оттегля в манастир, в самота, в мълчание, в четене.
– И не само мисиите… Ако човек се вгледа по-внимателно в биографията му, ще види, че той това го прави още от дете. Първата случка, която се случва, и неслучайно – затова е и на корицата на книгата – е когато той губи любимия си сокол. Още тогава той се оттегля в стаята си, в къщата си, за три или четири дни, за някакъв такъв период от време, отказва да яде, да пие вода, да се среща с хора, заключва се. Това оттегляне, това отдръпване още тогава аз, поне като човек, който се опита да проучи характера на Константин по някои общоизвестни факти и да си направи собствените заключения от тях, си направих извода, че това му е, от една страна, защитна реакция, някаква регенерираща реакция. И реших, че той това, както ти правилно забеляза, го прави през целия си живот. Всъщност това показва една много специфична част от характера му – че той не е бил стандартният тип човек, който лесно живее в обществото. Той е бил бунтар, човек, който в един момент влиза в конфликт и бяга от такива ситуации. Такива са известните неща, оттук-оттам, за историческите романи. Именно един от майсторите, да кажем, на историческия роман – Уолтър Скот – препоръчва точно такова нещо. Той винаги създава един измислен герой, не просто измислен герой, а герой, който да е главният герой, а историческите да са второстепенните. Това от една страна е много по-свободно, нали, за развитие, защото измисленият герой не те ограничава с историческото. От друга страна, историческият герой, истинският, се откроява на фона на него. Аз постъпих по този начин. Мисля, че се е получило. На класическата история – получило се е добре.
– Друго интересно е, че ти почваш отзад напред, да го кажем така. Героят е на гроба на Константин, разследва или изучава смъртта му, която е доста загадъчна, и след това постепенно…
– Да, като разследване романа, да, върви като едно, не криминално, но така има леки елементи на… защото епохата е била такава, че е свързана с много нападения, убийства, престъпления. А животът на Константин също, ако го прочетем внимателно, ще видим, че смъртта, заплахата и опасността са неизменна част от цялата му биография. Ами неговото дело е част от тогавашната византийска геополитика, може и така да се каже – съперничеството между Изтока и Запада. Той е византийски дипломат-шпионин, който отива да развива интересите на Византия. И точно така стигаме до първия въпрос: защо всъщност той прави това нещо и дали го прави като поръчка от държавата, т.е. дали е просто един изпълнителен служител и това е политика на Византия – да славянизира, да даде литературен език на славяните – или е негова идея. Да, и това всъщност и самият герой, и житиеписецът си задават този въпрос. И в крайна сметка имаме някакъв отговор накрая, но пак аз съм си позволил до някъде само да бъда категоричен, съм дал все пак една свобода на читателя сам да преценява. Малко съм ги двойнствено, съм представил нещата двойнствено – и така, от едната и от другата страна, за да не се получи все пак… Хубава е истината, нали. Аз съм привърженик на тая японска сентенция, която, не знам дали я знаеш: това, което не е, е, и това, което е, не е. Тоест истината винаги е някъде по средата, между двете крайности, между противоположните факти.
– Твоят житиеписец стига ли също така до извода как печели от всичко това България, българската култура и цивилизация?
– Според мен, тук пак, ако трябва да се изрази някакво мое лично мнение, или на житиеписеца, защото те се покриват до някъде с мен, нещата са малко двойнствени тук. Тоест ние донякъде печелим, в много отношения печелим, но в много отношения и губим. Защото, специално за азбуката имам предвид, от една страна получаваме една собствена, хубава, красива, много подходяща за нашия език азбука, но от друга страна се отделяме от другите славяни. Откъсваме се: те започват, западните, да пишат на латиница, ние пишем на кирилица, и в крайна сметка до сега все още сме някак си като отделени от тях заради тоя проблем. Но това е неизбежно. Никога не може само да печелиш от нещо.
– Трябва и да губиш, трябва и да…
– Животът е така. Не може само да печелиш. Имаше тук такива спорове, дори тръшкания, как така един професор предложил да приемем латиницата. Но аз си мисля, че вече е късно за подобни резки движения… Като цяло, ако трябва да говорим за романа, аз си мисля, че общото е, че той е постъпил правилно за момента, защото тогава Византия е била нещо по-развито, по-силно, и той не е имал възможност да види какво ще стане след 500, след 700, след 1000 години, че тогава Западна Европа ще се развие много повече. Освен това тя е била наш съсед. И той е бил велик, нали? Борис е бил наистина една велика фигура в нашата история.
– Да, виждам тук, че присъстват в твоята книга и цар Борис, и Черноризец Храбър. Имаш ли твой житиеписец? Стигна ли до отговора на загадката кой е Черноризец Храбър?
– Ами има някакви отговори, но нека да не го издаваме. Както се казва на чист български, без спойлери. За мен основното беше да отработя, докато пишех този роман, и за това толкова много време ми отне всъщност – не самото написване, колкото в крайна сметка отговорът, поне за мен, да си дам отговор на въпроса защо Константин е направил всичко това и какъв е бил смисълът на това нещо. Защото, като се има предвид какъв е неговият характер и неговият невероятен интелект, той е бил невероятно умен човек, образован, умен, и с такъв противоречив характер в същото време. Тоест и характерът, и интелектът, от една страна, и резултатът – всичко това за мен е свързано. Няма как да откъснем азбуката и глаголицата, която той създава, от характера. Тя изразява неговата душевност, неговото отношение към живота. Аз си мисля, че друг не е разсъждавал от тази гледна точка досега, и сигурно и в това е ценността на тази книга.
– А как мислиш, успя ли да възстановиш атмосферата, обстановката на тази Византия, на въобще Европа от IX век?
– Аз не съм си поставял такива амбициозни задачи. Сега не знам дали читателите, които четат книгата… Досега имам добри отзиви от тях. Хората, поне които са я прочели, с голямо удоволствие я четат. И да, от тези, които са ми познати и ми дават някаква обратна връзка.
– Като каза читателите, ти успя вече да направиш премиери тук в София, в Прага, в Америка, нали?
– Да, в Ню Йорк беше началото. Беше стечение на обстоятелствата, тъй като съпругата ми стана баба.
– На млади години.
– На много млади години. И трябваше да отидем да видим внучето, и в Ню Йорк това съвпадна с издаването на книгата. И просто тя предложи да направим премиера в Генералното консулство в Ню Йорк. Генералното консулство беше много любезно, съгласи се да направим премиерата там, и така… Оказа се, че много хубаво пък мина тая премиера – с актьори, с една певица, която пя, Влада Томова, с актьори, актриса. Въобще получи се невероятно. Имаше много хубаво българско присъствие там. Та има много българи в Ню Йорк.
– Имаш ли отзиви след това от прочелите книгата?
– Да, да, много добре. Много хубаво. Много им хареса на всички.
– И в Прага представянето на книгата?
– Да, в Прага бяхме миналата седмица. Всъщност миналата сряда, или четвъртък, вече не си спомням точно кой ден беше… Не, на 11-ти. На 11-ти, на самия рожден ден на Константин Философ. Това беше, така решихме да е чешката премиера. Ами там беше много, вече съвсем официална премиера – с професор Рихлик, с Ивана Сръбкова, българистка, с двама чешки актьори, които четоха откъси от романа. Дори един католически свещеник имаше, който пък от религиозна и от схоластична гледна точка обясни за католицизма, за папата, за религията по това време. Имаше около два часа представяне от чешки специалисти. Прекрасно беше.
– Предполагам, че има интерес да бъде издадена на чешки. В Чехия има също особен пиетет към Кирил и Методий.
– И се оказа, че всъщност в света, поне аз колкото знам, за Константин Философ специално има издадени само 4-5 романа някъде. Не са никак много. Много малко писатели се наемат с… Той наистина е много отдалечен във времето, но така не е, че е малко. Говорим за цялата славянска общност в света, които пишат на кирилица – само 4 романа.
– Тогава да се надяваме, че ще видим и на чешки, и на други езици.
– Ами, дано.
– И накрая, да те попитам традиционното: надявам се, че няма още 10 години да чакаме следващата книга?
– Не, защото аз, между другото, успоредно с „Житиеписецът“ писах една друга книжка за… Тогава пак избрах такава една тема, много интригуваща и трудна в същото време за писане – да напиша роман за киселото мляко. Естествено, самото кисело мляко не е герой, но да бъде свързано с киселото мляко по някакъв начин. Искаше ми се да разкажа на света за българското кисело мляко и да направя такава книга, която да е свързана с него. И направих наистина много, според мен. Поне на мен ми доставя огромно удоволствие да я пиша и да я доработвам, вече почти до края на историята. Но сега, нали, за „Житиеписецът“ да не говорим за новата книга.
– Не стига времето, за съжаление. Можехме още много да говорим със Стефан Кисьов, но ето го „Житиеписецът“ – роман за Константин-Кирил Философ, издаден в Чехия на български език, с подкрепата на чешката държава. Но можете да го намерите вече по нашите книжарници. Няма да сбъркате. Благодаря ти, Стефане, че… Утре е 24 май – хубав празник.
– Благодаря. И аз ти пожелавам, Гриша, всичко хубаво на предаването и на вашите слушатели.
– И чакаме книгата за киселото мляко.
– Благодаря, благодаря.
