Б. р. – Публикуваме текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. Този е проведен точно преди шест години, на 28.07.2020 г.
В последното ни издание за сезона тръгваме най-напред подир „Сянката на петнистия кон”. Това е необичайното заглавие на книгата на Енчо Господинов, нашия известен и дългогодишен журналист-международник и хуманитарен дипломат, стигнал в кариерата си до представител на Международния червен кръст в ООН в Ню Йорк и до заместник генерален секретар на тази международна организация. Междувременно той продължаваше да ни радва със своите пътеписи и есета, публикувани през годините, главно в сайта e-vestnik.bg, а сега те са събрани в книгата с заглавие „Сянката на петнистия кон“, издадена от издателство „Захарий Стоянов“. Какво се крие зад това заглавие – сега ще разберем от самия Енчо Господинов, с когото ще се свържем.
И ето, Енчо Господинов вече е на телефона. Здравей!
Здравей, Гриша.
Позволявам си на „ти“ да започна разговора, защото се познаваме от толкова отдавна, ти си един от моите първи преподаватели по журналистика, ако си спомняш.
Да, да, отлично си спомням.
Твоята книга „Сянката на петнистия кон“ – можем ли да я речем книга на спомените?
Да, до голяма степен да, защото това е една странна смесица от автобиография, от моя професионален живот, от времето с вас – вашия забележителен курс във Факултета по журналистика преди много години – и едно искрено и дълбоко желание човек да върви след един мустанг на живота, който го дърпа напред да открие един нов свят.
Това ли е петнистия кон – мустангът на живота?
Да, до голяма степен да. Това е моторът на моя живот, който ме дърпаше напред през всички тези 50–60 години, които са отразени в тази книга.
Ти си израснал, роден си в Добруджа. Там ли видя тези първи коне? Оттам ли е първото ти впечатление?
Да, оттам дойде всичко. Баща ми в ония години беше изпратен да прави коопериране на земята в Добруджа след Втората Световна война. Разбира се, аз съм роден по-късно, но си спомням как той си идваше на обяд в нашата голяма удобна къща край Добрич и винаги беше на този петнист красив кон. И този именно образ остана в моето съзнание като, както казах преди малко, моторът, който ме дърпаше напред да открия нови светове, да обиколя земята стотина пъти, ако мога – и, слава Богу, успях, но със цената, която всеки плаща в живота.
Това шанс ли е, успех ли е, съдба ли е? Ти още като журналист – 16 години в „Поглед“ – отиваш на някои от… да не кажем, не знам дали „интересни места“ е точното определение, или „опасни“?
И едното, и другото, Гриша – и опасни, и интересни. Това бяха кръстопътищата на историята тогава – края на 70-те, началото на 80-те, 90-те години и по-късно на миналия век, след това 21-ия век – и всичко това беше една амалгама от желание човек да скочи на седлото и, ако може, по най-бързия начин да стигне най-далечните точки, но в същото време, ако може, да подуши пушилката на историята, да види всичко със собствените си очи, да го опише. И именно това се стараех да ви кажа, когато бяхме заедно във факултета по журналистика преди много години.
Ливан, Сирия, Кампучия, Никарагуа, Африка… Тогава не вярвам много журналисти да са се стремили точно към тези места. По-скоро, може би, на Запад някъде е било по-примамливо да се ходи.
До голяма степен си прав, защото тогава всички, които отразяваха големите дипломатически събития в онези времена, бяха колеги, които първо, бяха много по-възрастни от нас, второ, на които тогавашните власти се доверяваха. Аз бях на 27–28 години, като тръгнах по тия прахоляци, за които ви казвам, и минах през Азия, Африка, Латинска Америка, малко по-късно и през 7-годишната война в бивша Югославия. И не съжалявам. Бих искал да кажа на вашите слушатели, че ако човек иска да стане журналист, той е длъжен – ако може, разбира се, да си го позволи, ако има късмет, кураж и всичко останало, което предвижда нашата професия – да мине през тези тресавища на живота, да види всичко със собствените си очи. И така, както навремето Джек Лондон, или Джон Рийд, или младия Хемингуей, или Джон Стайнбек всичките наши кумири от ония времена – да преплува, извинявам се за израза, тинята на живота, за да може да разбере какво всъщност става в света, в който живеем.
Да, и като че ли след ’90-та година, при промените в медиите, една от първите жертви бяха тези класически международни кореспонденти. Една изчезнала порода.
Да, боя се, че си прав. Онзи ден случайно срещнах един наш колега, пак по този повод, на книгата и той ми каза: „Нещо стана с професията на журналист-международник. Изчезна, стопи се, в синевата на новия хоризонт.” И действително, ние навремето се стремяхме колкото може повече да кажем на нашите читатели, слушатели, зрители, да разкажем какво става в света, защото България тогава беше малко по-капсулирана, по-затворена и хората по-малко пътуваха. И затова даже, ако ми позволиш да кажа, когато след време ми се появи възможност, в един тежък момент от моя живот, да си взема шапката, както казаше Чудомир, и да отида до Патагония. Хората си казват: „Защо точно до Патагония?”. Защото беше най-далеч. И винаги съм искал да видя какво става, в Патагония. И тогава, когато взех да пиша тия истории в „Електронен вестник” на нашия приятел Иван Бакалов, аз посветих тия два голе-е-еми, дълги репортажа на моята учителка от Добрич, учителка по география, Василка Владимирова, която знаеше целия свят наизуст, целия. Но никога не беше, според мен, никога не беше излизала по-далеч, не от България, мисля, че беше отишла максимум от Добрич до Варна.
Ти в известен смисъл си осъществил и мечтата на своята учителка, но пък на тебе съдбата ти дава един вид втори шанс и пак те запраща по същите горещи точки, но този път като, хуманитарен дипломат. И затова разказваш в книгата.
Да, бих казал, че освен журналистиката, стария „Поглед“, всички тия наши авантюри в онези години (в добрия смисъл на думата, авантюри), след големите промени у нас, когато, за голямо съжаление, нашата журналистика започна да потъва в едно политическо блато и в ръцете на едни могъщи нови барони, политически и финансови, поради това, че аз вече бях работил доста на терена, през всички тия години с Международния Червен Кръст, и бях спечелил тяхното доверие, 90-91-ва година на миналия век те ме поканиха да работя с тях. И тогава се завъртя един нов кръг от моя живот и… С тях по всички войни, земетресения, природни бедствия, а и човешки бедствия, аз изкарах близо четвърт век между войните в Югославия, земетресението в Армения, войната в Армения и Азербайджан, Нагорни Карабах, разпадането на Съветския съюз и да не ги изреждам всичките, до…
Ще прочетат читателите.
…До дипломатическия връх – посланик на Международния Червен Кръст в Ню Йорк, два мандата в Ню Йорк.
И заместник генерален секретар, след това, на Международния червен кръст.
Да.
Много места, много градове, но много личности също. Не е ли това най-важното?
Това е голямо богатство и ако ми е позволено да кажа, с известна скромност и благодарност към моя късмет и, айде, моето отворство, аз имах възможност да работя, да общувам с, вероятно, световния политически и интелектуален елит и в Ню Йорк, и в Женева, и в Москва, и във Брюксел в продължение на четвърт век. И бих искал, действително на моите бъдещи последователи във Факултата по журналистика, на вашите слушатели, на младите хора. които имат мечти да се качат на петнистия кон, да го пришпорят, с шпорите в стремената и хълбоците и да бягат колкото може по-надалеч!
Дано да имат тази възможност, повечето от нашите млади колеги.
Но, какво е, така да излезеш в обедна почивка, и да си пиеш кафето с Кърт Вонегът?
Това е… Тук ме хваща за гърлото. Един от най-хубавите ми спомени в цялата ми професионална кариера, житейските ми кръстопътища. Аз като работех в Ню Йорк, след дълги, понякога скучни съвещания в ООН, в централата, обичах да поизбягам, обедната почивка или някъде между 4 и 5 след обяд, в паузата, и отивах до пазара на амишите, много близо до щабквартирата на ООН. Там беше къщата на Вонегът, и сядах срещу него, да го наблюдавам – той излизаше всеки следобед – като се припича на една пейка на слънце, да наблюдава живота, облечен в една евтина бархетна риза от Бангладеш за два долара и един кадифен панталон, и неизменната цигара в устата. Тоя човек, който революционизира английския език, английската литература, Най-големият магьосник на словото след Марк Твен, според критиците на англосaксонската литература – беше много интересно да го гледам. Даже веднъж намерих кураж да го заприказвам и той, като разбра, че съм от България, и каза: „Ей… това е… Никога не съм го очаквал, че тук, до моята къща, ще срещна някой от България!”. Той е лично общувал, мисля, с Любомир Левчев, покрай Пенклуба.
Да, и срещите на писателите.
И като, все пак, с европейски корени – Вонегът, както знаят вашите слушатели, беше генетичен германец, но роден в Индианаполис, в Съединените щати – знаеше, мисля, че колкото Хемингуей знаеше за Европа: много неща. Даже боя се, че знаеше за нас повече, отколкото ние самите за себе си.
Това е само един ярък епизод от множеството такива ярки епизоди – с личности, с места, с градове, със страни – в твоята книга. Ще ги открият читателите, аз съм сигурен.
Заради обстоятелствата все още не е имало премиера на „Сянката на петнистия кон“. Живот и здраве, през септември – и в София, и във Варна, и в Добрич – така планираме с моят издател Иван Гранитски. Както казват в близкия изток: „Иншаллах!” дано тоя вирус да спре инвазията си и да можем да се върнем към нормалния живот, където има и премиери на книги.
През това време всеки може да тръгне след „Сянката на петнистия кон“, заедно с Енчо Господинов, в книгата му, издадена, както чухме, от „Захарий Стоянов“. Благодаря ти и да се видим на премиерата на „Сянката на петнистия кон“!
Дай Боже!
