Б.р. – преди пет години, на днешния ден, шокирани от внезапната загуба, успяхме да направим само едно – да припомним думите на Марин, изречени в студиото на „Книги завинаги“. И не ги забравяме оттогава.
Днешното предаване на „Книги за винаги“ има един акцент, какъвто не бихме желали никога да има, защото през седмицата нашата литература, култура, Софийският университет, Факултетът по журналистика претърпяха тежка загуба. Съвсем внезапно, на 50 години, си отиде нашият приятел, поетът, критикът, журналистът, преподавателят Марин Бодаков. Стотици се събраха, за да го изпратят, стотици споделиха своите спомени, своята обич, своята благодарност към него.
Ние не бихме искали да повтаряме всичко това, да разказваме биографията му, да изброяваме стихосбирките и съчиненията му. Най-добре според нас е още веднъж да чуем неговия глас, да си спомним неговите думи, в които има нещо много пророческо, както ще се убедите след малко. Нека чуем някои фрагменти от неговите многобройни участия в предаването „Книги завинаги“. Най-напред с „Мечка страх“, последната му стихосбирка:
Какви са даровете, които получаваме благодарение на страховете си и как осмислянето на страховете ни и на пътя към смелостта ни правят по-богати? Това е парадоксално. Обикновено хората се стремят да бъдат убедителни, да не се страхуват.
Прав си, дълбоко си прав, но пък от своя страна аз се чувствам момченце от 80-те години, от края на 80-те години, и всъщност моите морални интуиции, колебания, цялата ми координатна система – било в нравствен, било в идеологически, било в чисто житейски, всекидневен план – са формирани точно тогава, в едно време, в което и бяхме по-страхливи, и бяхме по-безстрашни, и все пак по силата на възрастовите си особености мислехме повече в черно и бяло. Докато, струва ми се, всеки от нас ще завърши това заглавие „Мечка страх“ по свой собствен начин – сив, в различен нюанс на сивото. Има и много категорични, непростимо понякога, категорични твърдения, има измествания извън гледната точка на мейнстрийма, има отказ от полюси. И винаги, когато едно твърдение започва да се втвърдява, аз гледам да бягам от него.
Спомняме си за Марин Бодаков с неговите думи, изречени в „Книги за винаги“. Неговата последна монография, за която разговаряхме преди около година тук в студиото, се казваше „Критика и искреност“ и беше посветена на един позабравен автор, когото той възкреси – Йордан Маринополски. Когато днес слушаме споделеното от Марин за тази книга и за този човек, намираме смущаващи и дори плашещи аналогии между съдбата на героя и на автора. За критиката и искреността, Марин Бодаков:
Аз открих много странна, странна фигура. Всъщност, моята първа среща с Йордан Маринополски беше преди повече от двайсетина години, когато заедно с Ани Илков, Румен Леонидов и Емил Андреев правехме едно бамбашка списание, наречено „Български месечник“. Целта ни тогава беше да възкресим смислени, важни според нас имена, останали в маргиналиите на литературната и културната история. И тогава една от тези фигури беше фигурата на Йордан Маринополски, за когото аз знаех и като мой, един вид, не само съгражданин, а и като съученик, защото ние двамата сме питомци на Търновската мъжка гимназия. Прочее, немалко от героите на тази книжка „Критика и искреност“ са питомци на тази гимназия – като мина през Петко Тодоров, Димитър Бобев, та стигна до Николай Генчев, който също се мярва в последните страници на моето съчинение.
Един близък прочит на неговите текстове ще набие в очите ни няколко неща. Първо, най-често споменаваната дума е „искреност“. Всъщност, когато говори за искреност, Маринополски говори за съвпадение между личността и нейните действия, между личността и нейното критическо писане. Говори за персонален интегритет, говори за това, че ние не бива да сменяме своите възгледи, тъй щото се напаснем по-лесно в актуалната конюнктура. Въобще, неговата съдба е много, много странно съчетание: от една страна воля за власт на неговите противници, от друга страна неговата собствена воля за знание, което постепенно се превръща във воля за самопознание. И в един момент той постепенно се отвръща от самата литература, отвръща се от критиката, а на мен ми е най-симпатичен по една конкретна причина.
Последният ни разговор с Марин Бодаков в студиото на „Книги за винаги“ беше навръх неговия рожден ден в разгара на пандемията. Тогава той сподели огромната си любов към книгите и четенето като спасение за всички нас:
Преди много години бяхме с Яна Левиева на фестивал в подкрепа на детското четене в Москва, в Манежа. И както се възхождахме между щандовете, Яна ме хвана за ръкава и с дяволита усмивка ме смушка, посочи ми една книга и каза: „Ако ти не я купиш, аз си купувам веднага едно копие“.
Коя беше тази книга?
И тази книга беше книга, заради която Зорница Христова щеше да ме изпъди от къщи, че съм донесъл точно такава книга на децата от Москва. Книгата се казваше „Книга за смъртта“.
Да, и мнозина избягват тази тема, а е важно за децата да се говори за нея.
На прочута шведска писателка – Пернила Сталфелт. Ние първоначално се колебаехме, Вера Ганчева дори ни разубеждаваше, че никой няма да си купи такава книга в България, преди 7–8 години. Сега енергично ни поощрява да я публикуваме и ние сме готови с тази книга, но си задаваме въпроса редно ли е точно в този момент?
Да, много тежки въпроси трябва да си задаваме в този момент.
Изключително, изключително щекотлив въпрос, защото забелязвам как отношението ни към базисни факти се променя с дни. А и забелязвам как тече, особено през социалните мрежи, в които сме повече от когато и да било, тече изключително настървяване, подозрителност, скандали от нищо, от нищо и за нищо. И как, както се увеличава човечността, така и обезчовечаването.
Аз усещам, Гриша, как четенето действително може да бъде терапия. Това, което сме чели преди като научно обяснение на този феномен, сега се превръща в наша всекидневна практика. Примерно, с мой далеч по-млад приятел, за да структурираме времето си, за да имаме план за следващия ден, относителна сигурност в бъдещото удоволствие – той ми праща стихотворение, което е харесал, а аз му пращам по едно стихотворение от Збигнев Херберт. И въобще в тези малки ритуали намирам все по-голям смисъл срещу хаоса на времето. Не знам как е при теб, при мен дните са едновременно безкрайни и минават като миг.
Марин Бодаков, такъв какъвто е запазен в архивите на предаванията на „Книги за винаги“. Последното, което той написа, само ден преди внезапно да ни напусне, във фейсбук, беше следното: „Докато другите крещят или говорят за изкуство, самотният човек с количката пренася книги и напуска.“
Марин ни напусна, но книгите му останаха. Останаха думите му, остана гласът му, останаха любимите му хора, остана примерът му. Това беше Марин Бодаков, с когото се простихме незаслужено рано.
