Б. р. – Публикуваме текстовете на разговорите със специалните гости в студиото на уникалното предаване за книги, излъчвано в продължение на 27 години по радио „Алма Матер“. На 19 ноември 2024 г. разговаряхме с Павлина Делчева-Вежинова за нейните книги и за юбилея на нейния баща Павел Вежинов.
Започваме в „Книги завинаги“. Както ви казах в началото, имаме специална гостенка и тя се казва Павлина Делчева-Вежинова. Здравейте! Много се радвам, че сте този път в студиото. Вашият глас е звучал в нашето предаване. Павлина Делчева-Вежинова – дългогодишна сценаристка, режисьорка, продуцентка в…
Не съм била режисьор никога.
Добре, без режисьорка. Сценаристка, продуцентка и редакторка в Българската национална телевизия, авторка на десетки, стотици предавания и на две забележителни книги за историята на София: „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ и „Хора и улици, град като град“.
Да, която излезе съвсем скоро.
А също и на коледни приказки в една много популярна книга.
„Вярвай в чудеса“.
„Вярвай в чудеса“. Тъкмо преди Коледа можете отново да я намерите. Но днес с Павлина ще си говорим за нещо друго – за голямата годишнина на нейния баща, писателя, кинодраматург и сценарист Павел Вежинов – 110 години.
Да, 110.
Вие отбелязвате тази годишнина с няколко събития и издания. Може би най-напред да кажем какви са те?
Заключителната част на всичко, на това честване на практика ще е утре вечер, сряда, в Столична библиотека – Американският ъгъл. От левия вход, както винаги се уточнява в библиотеката. Там Юрий Дачев, сценарист и режисьор вече – той наистина ще представи баща ми. След края на всичко ще бъде прожектиран и нов филм за баща ми, който излезе преди половин година. На БНТ е филмът, който се казва много хубаво – „Сини залези и бели коне“, и прави препратка към… Към „Нощем с белите коне“. Към „Нощем с белите коне“ и „Синият залез“, разбира се – първия му роман. А всъщност представяме и три издания.
Деветото издание на „Нощем с белите коне“, което много ме радва, тъй като това показва, че книгата още се…
Да. Продава се, чете се, продължава.
Това е един от въпросите, които искам да обсъдим. А другите издания?
Другите издания са: за първи път след близо осемдесет години излизат първите два сборника разкази на баща ми – „Улица без паваж“ и „Дни и вечери“. И една много ценна за мене книга, тъй като доста време я подготвях – био-библиография, която е издание на Столична библиотека.
Био-библиография на Павел…
На Павел Вежинов, да. Някъде към 150 страници, което включва негови произведения, от него и за него, на български и на чужди езици. Десет години ровене непрекъснато по всякакви места.
Ами то това трябва да е било огромен труд, защото той има толкова…
Да, малко ме улесни в последно време… Публикации, издания… Да, улесни ме това, че доста библиотеки качват на сайтовете си пълни течения на вестници от миналия век – втората половина на миналия век. Например вестник „Стършел“ успях да прегледам, но всичко друго е било ровене по библиотеките на примерно руски, казахски, украински, полски, словашки издания. Тъй като те имат навика да пишат оригиналното име, вече по-лесно се търси. Да, но и разбира се, филмите, предаванията от и за него. За всичко това съм се постарала. Разбира се, искам непременно да спомена и още едно име – Анна Анастасова, която за съжаление почина наскоро. Тя работеше в отдел „Краезнание“ на Столична библиотека. Да, тя и нейният екип също събираха материали и накрая успяхме да направим това издание.
Любопитно ми е… Сега така наречените нови писатели… Да. Много се гордеят, когато имат една, две, три публикации или споменавания някъде по света. А имаме такива фигури като Павел Вежинов, за които е писано стотици пъти.
Да, наистина много е писано едно време. Аз съм сигурна, че не съм събрала всичко. Абсурдно е всичко да се събере, но е много интересно, когато го подреждаш по години, се вижда критиката как е реагирала, защото за доста от романите има много отрицателна критика и точно там, където никой не очаква, че може да има. Например, сега ще прозвучи смешно, но баща ми е бил критикуван за „Нощем с белите коне“, че главният герой не е партиен член.
Ами стигнахме до „Нощем с белите коне“, защото има ново прекрасно издание на Orange Books. Чудесно издание! Това са едни млади хора, възпитаници на специалност книгоиздаване в това издателство. Те са далеч оттук, от писателските среди, от конфликтите.
Аз не съм много сигурна, че младите хора са далеч от писателските среди.
Не, имам предвид, че това издателство е профилирано в други, в други посоки. Как как решиха да…
Да издадат „Нощем…“? Това може би те би трябвало да отговорят, но аз просто така, от това, което сме говорили помежду си, неофициално, разбира се, те искат да пробият вече и тази линия. И се радвам, че първата книга е на баща ми от издаването на добрата българска класика, на тия стойностни неща, които са издавани преди години, независимо през кой период от историята на новата българска литература.
Напоследък имаше една вълна от такива преоткривания.
Да, и това е чудесно.
Сещам се за „Калуня-каля“ сега и за Георги Божинов, но… Защо, и книгите на Радичков, които също излизат. Или Радичков, неговото издателство постоянно поддържа интереса към Радичков. И в тази, тази поредица се вписва и Павел Вежинов, но той като че ли не е имал особена нужда от преоткриване, особено някои негови… Надявам се, че не е бил забравен през годините.
Да, не е бил забравен.
Просто това ме радва.
Не, вижте, имаше един период наистина, в който така отиде на заден план, което е нормално. След деветдесетте години излезе нова литература и литература, която не е била популярна, нови писатели. Но в един момент нещата, когато се натаманиха, когато си отидоха по местата, изведнъж се сетиха и за тези книги, които са били популярни или непопулярни. Например издателството на Вера Ганчева преоткри „Синият залез“, след това го издаде и „Сиела“, И то стана страшно популярно и интересно, защото хората не очакваха от Павел Вежинов този тип литература.
Това е любопитно. Вие споменахте, че са го критикували, че няма партиен секретар в…
Не партиен, а че той въобще е безпартиен професор.
Да. Всъщност може би именно затова, че почти не се откриват в неговите произведения някакви отгласи от соца, те продължават да звучат съвременно.
Може би, въпреки че има идеология и в тях. Но знаете ли, има нещо много интересно. Например преди пет-шест години с издателство „Сиела“ решихме да издадем отново „Следите остават“, което си е чисто идеологическа… Но пък аз открих, да, открих една книжка, която татко ръчно си е правил: съкращавал, допълвал, махал думи, махал цели пасажи, за да може да направи произведението по-близко до съвременния читател, разбира се, съвременния за осемдесетте години говорим. И излезе много хубаво. И всъщност това беше голям шанс, защото по този начин открих и „Дни и вечери“ със собственоръчни бележки. И това издание сега, което направихме с „Фама 1“…
Това е с последните авторски редакции, така ли?
Последните авторски редакции, които аз предполагам – разбира се, предполагам, че баща ми е смятал някои от разказите, защото не всички са редактирани, да включи в някакъв сборник с разкази, но тогава почина и никой не се сети. А са много интересни, именно защото дебютът винаги е интересен и е много поучително да се върнеш назад към творчеството на един писател, режисьор, художник, за да видиш как той тръгва към своя талант, своето изкуство, пропада ли, развива ли го. Тук си личи талантът в „Дни и вечери“.
Аз съм сигурен, че ще бъде много интересно. Надявам се на съвременните читатели да прочетат и тези разкази, писани когато е бил двадесет и няколко годишен.
На 28 излиза книгата, когато е бил на толкова. Така е, а са писани преди това.
Да се върнем пак на зрелите му произведения, да кажем така. Какви основни мотиви според вас ще открие съвременният читател, които го правят интересен на пръв поглед? И „Нощем с белите коне“, и фантастиката му, да речем, която е друга голяма тема.
Вижте, на пръв поглед, което е фантастиката – поне за мен огромна тема – на пръв поглед това е градът, съвременният човек. Вярно, за него съвременен, но се оказа, че човекът не се е изменил чак толкова, колкото на нас, съвременните, ни се струва. Когато почва да чете, вижда същите хора, които живеят сега. Разбира се, основни теми са достойнството на човека, това, че целта не оправдава средствата, с които се върви към тази цел, съвестта. Всички тези, ето например тези три неща, за които споменах, са основни в „Нощем с белите коне“. А когато вече говорим за фантастика – баща ми много обичаше фантастика, между другото – той и там успяваше да говори за неща, които иначе е много трудно да пробият в класическата литература. Там темата е друга, например за баланса между разума и чувствата – че когато едното надделее, а другото пропадне, всичко свършва. Вижте „Бариерата“ или „Белия гущер“: там е само разум, няма чувство, няма емпатия, няма нищо.
И може би да добавим не просто разума и чувствата, а технологиите и…
Това е вече още нещо. И морала, технологиите и морала. Баща ми последните години от живота си се ужасяваше от това, което човекът прави с природата. Той смяташе, че ние загиваме именно защото се отнасяме с пренебрежение. Можеше да се вбеси на някои фрази, например на прочутата фраза на Карл Маркс: „Човекът е венец на природата“, която старото списание „Космос“ беше изнесло като заглавие отпред. Как може въобще да се казва такова нещо – „венец“? Глупости! Никакъв венец не сме.
И понеже сме в университетско радио, да добавим един много интересен академичен аспект в „Нощем с белите коне“. И днес, когато четем за перипетиите в института – между неговия ръководител академик Урумов и младия му племенник – сякаш не са се променили много неща в академичните среди.
Никак, никак. Отново пак се върви към чиста цел с лоши средства. Това е идеята също. Правилно ли е направено? Баща ми не дава отговор, между другото, на това. Всеки сам според мен трябва да си даде този отговор. Аз знам моя отговор, вие знаете своя. Вие работите в университет.
Трябва ли академик Урумов да публикува откритието си, преди да го е доказал? Или неговият племенник, който постъпва…
Да, разбира се, но вижте, с тази тема много…
Дилемата.
Дилемата е наистина интересна, но пък баща ми много се гордееше с тази теория, тъй като сам си я е измислил. Чел, чел, чел, никой не му е помагал. И накрая се прекръстил, както се казва буквално, и решил да я напише. Тъй като не смеел веднага да я публикува, я дал на свой приятел – сега не мога да ви кажа името, защото отдавна съм го забравила – учен, и му казал: „Кажи ми, това пълна глупост ли е?“ Той чел, чел и казал: „Павле, нито мога да ти кажа да, нито мога да ти кажа не. Може би е възможно, но това само времето ще покаже.“ И татко тогава каза: „Щом той ми го каза, аз съм доволен. Пък и суетата ме поблазни – може пък наистина да изляза прав.“ Някога в бъдещето да се…
Да, да напомним на слушателите само, че става дума за теория за откритие на лечение. Лечение на рак.
На рака, да, в „Нощем с белите коне“.
Още много можем да говорим за хумора на Павел Вежинов. За „Стършел“.
За „Стършел“. Имаше хумор и във филмите му. Във филмите, и в ранните. И първият филм е „Това се случи на улицата“. Това е хумористичен филм. „Специалист по всичко“, „Тримата от запаса“. А „Тримата от запаса“, което е тъжен хумор. И въобще хуморът присъстваше. Той имаше някакво много странно чувство за хумор – така малко иронично, но не грубо, не унижаващо хората.
Добре. Какво да кажем, освен че има, има за какво да се чете Павел Вежинов.
О, да, надявам се, че ще продължи да има, защото поколенията, които тепърва започват да четат… да, те наистина няма да хванат може би най-сериозните, ще хванат първо по-ефектните произведения. Но тези ефектни произведения от типа на фантастиката – „Сините пеперуди“, „Когато…“, те не са второкласен жанр. Те са любопитни, интересни и те карат да мислиш, което за мен е най-важното.
Сега се сещам, докато се готвех преди малко за предаването, попаднах на една страхотно интересна публикация в „Българска армия“, където се правеше сравнение между сюжета на филма на Жан-Жак Ано „Враг пред портите“ и една много по-ранна киноновела на Павел Вежинов, „Стихове“, където сюжетът беше абсолютно еднакъв.
Абсолютно еднакъв. Аз ще ви кажа.
Двама снайперисти, които се борят. Хитлеристът застрелва детенце, другият чак тогава отива и успява да го ликвидира.
Това е разказ, който по-късно Маргарит Николов филмира. Но аз ще ви кажа още нещо интересно, за което пък, например, малко хора се сещат – повече тези, които четат фантастика. Сега вече няма да импровизирам с годините. Баща ми пише разказа „Сините пеперуди“, където животът е в два… Едните са какавидите, другите са пеперудите. Да, едните са емоцията, другите са разумът. Казано най-елементаризирано. Години след това Айзек Азимов написва „И самите богове“ – „Пред глупостта и боговете са безсилни“. За българския превод много не съм сигурна. Където само че са три, расите са три, които се събират или разделят. Но никой от тях не е чел другия, разбира се. Но пак ето съвпадението на два ума, които, за да могат да решат човешките проблеми, тръгват чрез фантастика да ги обясняват.
И когато имаме български световен писател…
Не, надявам се.
Добре, само да кажем, понеже сме предаване за книги: „Улица без паваж“, „Дни и вечери“ е издание на „Фама 1“. „Нощем с белите коне“, казахме, е на Orange Books, и биобиблиография…
Биобиблиография на Столична библиотека. С такива прекрасни издания посрещаме 110-годишнината от рождението на…
Павел Вежинов. А две думи за вашите книги?
А, моите книги… Част от тях се продават.
„Хора и улици, град като град“.
„Хора и улици, град като град“. Беше ми много приятно да я пиша и наистина, тъй като си спомних за… сещах се за хора, които вече ги няма. Тъй като тя е книга за моята най-ранна младост, всъщност, които съм познавала като дете и като много млада, които са невероятни хора и които са ми дали много.
Които са били в компанията на баща ви?
По-скоро на майка ми. По-скоро на майка ми. Познавам оттам доста от българските художници – Дечко Дянков, Златю Бояджиев, Константин Павлов. Той не е художник, разбира се. Беше ми приятно да се сещам за тях и много се надявам, че за хората е било приятно да ги четат. А иначе „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ – трето допълнено издание всеки момент ще излезе. Това е такова преживяване – да си спомниш. Да си спомниш къде си ходил като млад. Изчезнали кръчми, да. „Хора и улици“ също е спомен за хората, защото те се сещат пък за своята младост: когато са ходили по „Раковски“ или по „Царя“, или по „Граф Игнатиев“, те какво са видели. И знаете ли… И до ден днешен, ако ми пише някой: „Знаете ли, майка ми е живяла под наем на „Граф Игнатиев“, примерно на еди-кой си номер, там еди-какво си.“ И ми разказват истории, които ме радват, защото знам, че хората помнят, а аз им давам тласък да се сетят за това и да разкажат на другите.
Павлина Делчева-Вежинова е живата памет на…
О, много страшно!
И да кажа накрая, че нашата гостенка е авторка и на един кратък, но много ефектен филм за историята и пространствата на сградата, в която се намираме – най-старата сграда на Софийския университет. Във вашата поредица „Десет хиляди крачки в София“, която в момента не се снима, но се повтарят предаванията, така че може би ще… И специално това филмче можете да го гледате и на сайта на Факултета по журналистика.
Беше истинско удоволствие тогава да го снимам.
Добре, благодаря ви! Пожелавам утре повече хора да се докоснат до творчеството на Павел Вежинов. Утре от 18:30 часа в Американския център на Столичната библиотека ще бъдат представени книгите, за които говорихме, филм за Павел Вежинов и ще можем да разговаряме с Павлина Делчева-Вежинова.
